Историята участва в конкурсния период 21.08-20(24).09
Няколко real job stories, повечето невесели
– Някъде в района на гарата!
Това ми отговори с безгрижна усмивка един кондуктор във влака по посока от Русе към далечната за транспортните възможности на родината Враца. Естествено беше да попитам къде ще е композиран влакът за първото от двете ми прекачвания, т.к. по разписаниие (което скоро нашият влак прати по дяволите) имаше само 5 минути за прехвърляне на другия влак. Пък както често нашенските влакове пътуват без обозначение на дестинацията и със свободолюбивото четене на разписанието, можех спокойно да хартисам на някоя междинна гара – нещо, което впрочем се случи на връщане на няколко пътници, тръгнали за Варна; видите ли, те, наглите, с влак до другия край на България искат …
Не знам нужно ли е да коментирам кондуктора с чувство за хумор. Ако бяхме седнали един до друг в някой самотен бар и аз след третата текила се чудех как да го заговоря, ако той не беше с униформата на БДЖ и ако не се намирахме във влак, вероятно шегичката би била годна за преглъщане и дори (може би) би предизвикала някое кокетливо изкискване. Но така на мен ми заприлича единствено на несвършена работа, некомпетентност и на пълен непукизъм към служебните задължения.
Ето за това ми се иска да поговорим в един сайт, посветен на работата. Забавни случки в работата някои имат, някои нямат. Може да е до естеството на работата или до естеството на човека. Все тая. Когато става дума за работа, мисля си, че първо трябва да я вършим. (Такава съм си, скучно предпочитам, примерно, хирург без чувство за хумор, който да се бори за живота на пациента си, отколкото шегаджия, който да разказва виц за Свети Петър, докато го праща по оня тунел при въпросния светия.) Мечтан вариант е, ако си обичаме работата. Ако пък и ни е забавно с нея, дето се вика, дай, боже, всекиму. Но няма какво да се заблуждаваме. Нерядко и за мнозина работата е „нек?во място, на което изкарвам нек?ви кинти”. Кой не се е сблъсквал с такива „нек?ви”, работещи на всички възможни работни позиции. Особено видно е това „заразно заболяване” сред млади продавачки и сервитьори, които явно са си мечтали да работят принцове и принцеси или поне Джулия Робъртс и Брат Пит. И ако над главата ти не свети ярък неонов надпис „Режисьор от Холивуд, продуцент на фолк звезди”, си изкарват на теб целия негативизъм от несбъднатите мечти и от персоналния мързел. (Сега някои сигурно си ме представят като свадлива бабичка, която си осмисля оставащото жизнено време, като от сутрин до вечер само си търси с кого да се заяде, или като вечно недоволна сприхава климактерична лелка. Какво пък, нека си представят каквото си искат, това не е сайт за запознанства, я!)
Преди време аз и съпругът ми тръгнахме да си купуваме телевизор. Отидохме до голяма търговска верига за техника. Огледахме наличния асортимент и се спряхме на една японска марка. Попитахме продавач – консултанта, младо момче, за някои технически показатели и да ни покаже как работи.
– Каквото пише на табелката, това е. И работи като пуснатия. Ама у вас ще е по-зле, т.к. тук имаме много качествен сигнал, каквито по домовете няма.
Макар че телевизорът ни беше харесал и имахме намерение да го купим, направо си излязохме. В целия голям магазин я имаше десетина посетители (не е ясно щяха ли да станат клиенти при такова обслужване), я не; продавачите имаха числено превъзходство. Да, на нас ни се поразвали настроението, но не тръгнахме да го доскапваме, като се оплачем от продавача на шефа му. Пък и нали част от работата на шефа му е точно това – да няма подобно отношение и подобни продавачи! Просто отидохме в друга голяма верига. Там нямаше същата марка телевизори, но имаше няколко други не по-малко добри, на същата цена и със същите показатели. Продавачът на отдела, малко по-възрастен от онова момче, но все пак млад мъж, охотно ни обясни предимствата и особеностите на всяка марка, пусна ни и аналогова, и цифрова телевизия, и дивиди, после настрои каналите на избрания приемник спрямо кабелния оператор, който ползваме и т.н. Изпрати ни до касата с усмивка и добри пожелания. Естествено, всичко това не беше от любов към нас, това му беше задължение, това му е работата! Той просто си я вършеше. Нищо повече, но и нищо по-малко. Единият продавач спечели за собственика 800 лева, другият загуби същата сума.
Винаги съм се питала собствениците на търговски обекти не се ли интересуват как точно продават или обслужват техните служители. Не се ли замислят колко пари им печелят или им губят само с любезността и компетентността си или с липсата им? Не е трудно до го проверяват: дето се вика, двама – трима приятели като подставени клиенти – и картинката е ясна.
Ама какво говоря само за служителите! Че те и собствениците понякога са такива! Трябваше да ми се свие едно сако, естествена кожа. Отидох в ателието на фирма, която се занимава точно с шев и ремонт на кожени дрехи. Беше събота преди обед и собственикът седеше зад щанда. Едва кимна на поздрава ми. Като обясних за какво иде реч, сухо попита:
– Сега ли ще го оставяте?
– Не – рекох. – Само проверявам колко ще струва и тия дни ще го донеса.
– Тогава няма смисъл да ви казвам.
– Защо?
– Като го донесете, цената ще е друга.
– Какво, Вие всеки ден ли сменяте цените?!
Мълчание.
– Добре, поне ориентировъчно. Примерно, ако е днес, цената ще е …
Пак мълчание.
– Всъщност – казвам, – наистина няма смисъл да ми казвате. При такова отношение от Ваша страна аз няма и да имам желание да дойда пак и да ползвам услугите Ви.
– Че то ние сме единствените! Няма при кого другиго да отидете! – мъжът почти злорадстваше. – И … сега би ви струвало … 80 лева.
Излязох си с много неприятно чувство. Да не обяснявам, че тази бомбастична цена покриваше само свиване на раменете и подкъсяване на ръкавите. В друго ателие за ремонт на обувки, чанти и кожени дрехи ми свършиха услугата качествено, любезно и за четири пъти по-малко пари. Това ателие ме спечели за постоянен клиент, а онзи груб собственик загуби като клиент не само мен, но и две мои приятелки, които също имаха кожени дрехи за ремонт, както и всички, на които разказвам за това.
Кога дребният бизнес у нас ще разбере, че съществува заради клиентите, а не обратното – клиентите да съществуват заради него?!
Разбира се, пълно е и с обратните примери. Аз съм от съвременната модификация на Хомо Сапиенс – Пазаруващ човек – и имам любими магазини, в които влизам, дори и цените там да не са непременно най-изгодните, заради любезните продавачи. Печелят и те, печеля и аз – и не става дума за материални неща, а за позитивизъм и човешко общуване, които цена нямат.
Сещам се, наскоро минах в стария си квартал, където не бях ходила сигурно близо година. Влязох и в кварталното магазинче за хранителни стоки. Продавачката така ми се зарадва, сякаш бях най-добрата й приятелка от детството. Поговорихме набързо, защото имаше опашка, и се разделихме със сърдечната й покана да минавам по-често. Не беше за да ме върне пак за клиент – магазинчето винаги е претъпкано с народ. И тази жена работи за заплата, при това за по-малка от оня мързелив продавач на телевизори, при много по-голямо натоварване!
Накрая – нещо, което изключително ме впечатли във Варна, в разгара на летния сезон. Десетки млади хора се бяха хванали на работа в заведенията. Седнах в едно от най-посещаваните бистра на плажа някъде към 11 часа преди обед. Десетки сервитьори сновяха като влакове стрели в претъпкания ресторант. И храната, и обслужването бяха много добри. Вечерта, към 11, седнахме пак в същото заведение. Сервираха пак същите момчета и момичета, само че с разменени райони. Явно бяха капнали от умора, но обслужването не страдаше от това. Едва ли биха си позволили да е другояче – и собствениците бяха все сред тях, дори помагаха при нужда. Навсякъде, и в това заведение, и в барчетата, и в известна световна верига за бързо хранене, работното време продължаваше „докато има клиенти”, а това наистина откарваше поне до два през нощта. После подреждане, почистване. С една дума – яко, ама много яко бачкане. Не знам колко изкарваха тия сервитьори, но към заплатата и бакшишите те получаваха и неоценим бонус. Те научаваха, че животът е яко бачкане. Че преди парите има яко бачкане. Бачкане плюс любезно отношение, усмивка, коректност, уважение. Иначе си аут. Бакшиш се получава не защото някой ти го дължи, а защото и когато е доволен от теб и работата ти. Сигурна съм, че тези млади хора вече не биха изхвърлили просто така баничка в коша: ще се сетят, че за да я има тази закуска, някой е посял и ожънал житото, смлял го е на брашно, станал е по тъмно да го омеси, опече, продаде. Хубаво е да не забравяме, че зад всяко нещо стои трудът на хора и животът функционира, когато всеки си е на мястото и си върши, при това добре, работата.
Не мога да се сдържа да не разкажа и това (доколкото започнах с нещо такова). На два пъти попадах на кондукторки в БДЖ, веднъж във влака от Пловдив за Русе и веднъж – от Варна за Русе, които обстойно и ясно обясняваха на всеки пасажер кога и къде трябва да слезе, на кой коловоз ще е влакът за връзка, при това преди още пътникът да е попитал. Дори, като наближеше гарата за слизане, минаваха и лично напомняха на съответния човек. Ей, богу, идеше ми да ги прегърна!
Ето един оптимистичен финал. Ако всеки си върши работата така, че да ни се иска да го прегърнем, ако всички работим така, ех, че живот, ех, че страна би било това!
Албена Тодорова-Радионова
Nota Bene: JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!
Ако тази история ви харесва, можете да изпратите и вашата на специалния ни адрес – stories@jobtiger.bg
Не се стеснявайте, изпращайте!
Подробни детайли за юбилейния конкурс!
Привет на всички! 🙂
