HR Блог на JobTiger.bg

Здравейте!

Моята история започна когато се преместих от малкия в големия град.Приеха ме в университет бях доволна и щаслива изпълнена с много мечти.Живеех на квартира с 3 добри приятелки от малкия град.Те работеха Сервитьорки  в заведение за хранене.Реших, че трябва да си потърся работа за пред лятото така и направих но не предполагах, че е толкова трудно навсякъде търсеха хора но им даваха ниски заплати а разбира се повече часово работно време.И така да говоря по същество за да не ви отекчавам.Мойте приятелки ми предложиха да работя с тях доста се двуомих но накаря приех.Беше ми трудно да свикна с работата но благодарение на моите приятелки ми беше по лесно и много забавно.Беше много хубаво да работим и живеем заедно.Хубавите емоции и прекрасни моменти, който имахме заедно никога няма да се забравят нито от нас нито от шефа и останалият персонал, който работеше с нас.Всички ни се възхищаваха и радваха,зашото работихме в екип и много си помагахме също така  и до ден днешен  сме си все така добри приятелки въпреки, че не работим вече заедно.

Много е хубаво, когато работата те удовлетворавя и я вършиш с кеф и усмивка на лицето.

Поуката от този разказ е, че трябва да вярвате, че има добри хора, който да ви подадът ръка не само в живота но и в работата.Тези хора почти винаги са нашите приятели.

„Единственият начин да имаш приятели е да бъдеш приятел.“ Ралф Уалдо Емерсън

Ще се върна малко назад във времето.През 2009г.,когато напуснах работата си,защото 6 месеца не ми бяха плащали.Знам,че не съм единствения с тази участ,и това  е най-лошото.Почти 2 месеца не можех да си намеря работа-по простата причина,че от никъде не се обаждаха.Спомням си едно време как телефона постоянно звънеше,за да ме извикат на интервю.Но сега  е различно.Сега търсенето е повече от предлагането.И съм на мнение,че не се разглеждат всички кандидатури за работа.Та един ден,жена ми ме посъветва не просто да пускам CV-та,ами ако има телефон направо да звъня,или адрес направо да отида.Така и направих.И се получи.Веднага се уговорихме за две места.Първото мен не ме устройваше.Второто ми хареса.Имаше над 40 кандидата за деня.Интервюто мина бързо,зададоха няколко стандартни въпроса.И за довиждане казаха: „Ще се обадим“.Ей,тези думи най-ме притесняваха.Мина 1 седмица и нищо.Чудех се какво да правя-в очакване да се обадят.Най-накрая телефона звънна.Женски глас ме попита кога мога да започна.Зарадвах се.Имах спешна нужда от пари и работа.Сега година и половина по-късно съм на тази работа.Ноо,получа ли предложение за друга-не бих се поколебал да се махна.

„Когато тръгнеш нявга към Итака, моли се пътя ти да е далечен, изпълнен с перипетии и знания”. Следвайки това послание на К. Кавафис, потеглих към далечни брегове, обиколих страните от познатия свят и натрупах опит и знание. Бродих, стоях си, пак бродех, творих, зубрех, говорех, разбирах, учих. И така известно време. Седем години.

Един ден всичко приключи. Реших, че е време да пообиколя квартала, града, страната, Мрежата и да стигна най-сетне Итака. Вече я виждах, съвсем близо, там на хоризонта. Чудех се как да стигна да там по-бързо. Имах нужда от това. Скоро Фортуна ми се усмихна. Е и Интернет ми помогна. И апаратът, измислен от Бел. Свързах се с един човек. С един тигър на картинка (странно!). Поне така пишеше на едно картонче. Визитна картичка май му казват. Той се казваше Павел и ми подаде половината от билета за Итака. И ми каза:

– Другата половина е у теб.

Не го разбрах.

Срещнахме се за първи път на едно място. Малко беше хаотично. Разни хора носеха някакви кашони. Суетяха се, въртяха се в кръг.

– Местим се от едно място на друго – каза ми той.

Движеието е майка на развитието, помислих си аз. Все пак ми беше странно и хаотично.

Влязохме в една стая. Отлично подредена. Ред, малко полиран ред, строгост на обстановката. Маса. Два стола.

„Липсва само лампата за разпит” – помислих си аз. Обикновено не ми пукаше, но сега беше важно, трябваше да съм добър, много добър и да си взема билетчето. Странна топка се сви в стомаха ми. След минута почти откачих.

С Павел обаче се оказа много лесно. Говорил съм с хиляди хора и не само. Но рядко ми се случва да се чувствам толкова добре, когато говоря с някого. Забравих паниката. Забравих всичко. Просто седяхме и си говорехме. От въпрос на въпрос, от тема на тема възвръщах увереността си. Радвах се на живота. Усещах как строя сала, с който щях да стигна от хоризонта до острова.

Не разбрах кога приключихме. Бях се увлякъл.

Мина малко време. Видяхме се отново. Говорихме пак. Там бяха и други хора. Бях още по-уверен. Когато не бях имаше кой да ми помогне.

Един ден телефонът звънна:

– Отплавай. Успя да откриеш вътре в себе си това което не ти достигаше, за да завършиш пътуването. Попътен вятър.

Така стигнах до Итака. Странен начин, странен кратък разказ. Но пък съвсем истински.

Работна история искате. Добре, ето: слагам си чорапа, че е хладна утрин и да си налея нещо в чашата за вдъхновение…

    

Така. Хляба ми е от пасти. Правя торти. По-точно – дкоратор на торти съм, работата ми е да обгрижа външният им вид, до степен такава, че окото зърне ли ги, устните да изпуснат своето неовладяно и спонтанно „ихаааа”, „еееее…”, „оооо…” или друг нечленоразделен възглас на възхита, без, разбира се, да изключвам и обратното – посрещането на тортата с приветливото „ужас!”, каквото може да предизвика торта във формата на гигантска черна , лъскава като лачен чепик хлебарка, мазна и хрущяща…. Важното е да видиш радостта в очите на детето, пряко ужаса на родителското тяло, това удоволетворява всеки смотан работен ден. Да видиш доволен и още по – благодарен клиент, дори президент на републиката, ортодоксалния ни епископ за Западна Европа в Рим или Великия магистър на Суверенния военен орден на Малта!

Или защо не все някой ден и Софи Маринова, тази изнаназадваща ми се на 2 пъти Етрополска перла и моя бледа съученичка.

Историите… много и пре-любопитни, много от тях пиперливи дори, бидейки свързани с популярни хора, не всички от тях личностти, уви!

Тази е кратка, но с краските на куриозността, за това не е задължително да си залагате главата относно истинността й, колкото и да е преживяна от мен в реално време и час. И така, заклевам ви: вервайте ми – така ще сте по-богати, а и вярата може да е като влюбването, току виж ви дари с криле и нова палитра чувства, за които закърнелите сетива жаднеят.

Косурях си поредната торта, по обедно време, когато колегите обичайно се оттеглят за пладнешки отдих. Хвърлих поглед на хората, които влязоха в цеха и отидоха към офиса: група мургави наши събратя, което веднага в съзнанието ми предизвика асоциация за последваща циганска сватба. Така и беше. Дойдоха да си поръчат сватбена торта… (Боже, откога не съм писал история!) Извикаха ме в офиса, за да уточним подробностите и нагласим възможностите на реализма съобразно техните фантасмагорични изисквания и добре подплатени финансово възможности… Пресвета дево! Бяха трима джентълмени, плюс две дами – една млада и една по-възрастна, както и едно момченце-палечко с тях, всички добре говорещи матерният ни българси език.

Сториха ми се благи хора, а и в последствие наистина се оказаха такива. Писъствал съм по служебна линия и задължение на няколко цигански сватби и смело мога да кажа, че не е било задължение, всичките няколко случая бяха и удоволствие за мен, освен работа, истинско тържество. Мисля, че са прекрасни и широко скроени хора, въпреки всичко. Няма да нища темата. Просто – мащабно разтворени криле на албатрос, ако ви харесва, може да си представите и сватба тип кръстника, ала сичиляна. Да, историята ми е любовна. Меркантилна също. Интереса движи прогреса.

Тортата. Какво тортата?! Тя – разбираемо – бе възможно най-голямата, с най много етажи, джвръчки, цветове, финтифлюшна кинкалерийност… Чрешката на тортичката бе не някаква си сватбена фигурка на младоженци върху й, а моделирана фигурка от захарно тесто на Пинокио, или Буратино (навярно, би си помислил някой, заради „лъжливото овчарче”-младоженец)… мангасаряна кич. Традиционна. Прекрасна. За 400 човека +. Виждали сте наверно тибетски храм със всичките му орнаментации, разночветни веещи се панделчици и … Ами ето на, това е традиционна сватбена торта на заможна ромска фамилия, доколкото разбрах със строителен бизнес! Душици.

Работата ни включва доставка до мястото на събитието и монтаж.

Пристигнахме с разглобената на части торта пред хотел „Зографски”. Два пъти така пристигахме, поради извънмерния мащаб на тортата и невъзможността физически да се транспортира на веднъж цялата.

БМВ, Порше, Мерцедес, Ауди… Предпочитаните втомобилни марки и техните последни модели, паркирани пред хотела. Сватбарите вече пристигаха с лимузини те си и наистина маркови дрехи, докато ние се кълчотехме да пренасяме тортите кухненските колуари с ограничен достъп от управителя – злобно и завистливо леке, чийто вирнат нос бе натрит от размаханите ромски пачки с едри банкноти. А и вали вън. Стойката е климнала при превоза и вдиният етаж е повреден. Замазвам положението през пръсти. – Българска работа, иначе хубава. Офф, трудности и крачки-препятствия! Читави и разбрани цигани, ценящи майсторлъка, за който са си платили. Право им е да изискват.

Иди-дойди, някак зглобяваме осемдесетте етажа, фонтани, светлини система от виадукти, които съставят цялостната торта-инсталация… И какво? – Как може да има голям хотел, чиито двери към официозния салон да не са достатъчни, за да влезе през тях кулата от Пиза, па макар и наклонена! Шитня! И Сваляне на няколко горни етажа – горкия Пинокио, свят му се изви от клатушкане и врътки.

Ами няма маса, на която да се инсталира подобаващо всичко това!?… „Вдигнете Тони Стораро, неговата маса е най-голяма” – възглас. Еееее, ма той не иска да става. Добре, „Човека-Глас” държи на себе си и няма да отстъпи на „тортата-Голяма Берта”

Нещата още не са съвсем извън контрол, въпреки отпочналите наоколо бални танци за кръшни снага. Тортата наистина е Кулата в Пиза, наклона е видим и без око! Наместваме с хилядите си ръце. Тя е жива. – Мърда! Така, така… Ето, на, всичко е по местата си… Никой да не мърда, да не диша никой!! Бързо, изнасяме се, преди небето да се е срутило, бързо, като пръдня по пантофи, хаххааха… Не, стой, чакай, чакай!!!!!: Сватбен химн, младоженеца – НЕЕЕЕЕЕЕ……….., та това е 3 годишното момченце-палечко!! Пинокио едва се задържа с нокти върху разтичащата се от суетните и топлината захарна глазура!! Сега е момента да ни няма. Погледите са в несъзнаващият статута си младоженец. – Той рита футболна топка! Нееее, хахаха, добре, мъжки е! Незная булката на колко години е, не мога и да предполагам. Изнасяме се. Няма ни. Хвала. Ура!…

Продължава да вали. Младоженеца е на 3 години, сватбената фигурка е захарен Пинокио, булката сигурно и тя е шукар… Мисля за това, докато пътувам към Централна гара. Хващам си последния влак за Своге. Хиля си се сам. далеч от всичко това, денят вече е друг, следващ, нов и млад. Имам няколко часа безсъние, докато всичко започне наново… Работна истерия. Да, това е песен. Това е песен.

Цената на всичко това тук е възрастта на младоженеца – Пинокио. Това е. Нямам какво повече да кажа в своя защита.