HR Блог на JobTiger.bg

Както повечето студенти и аз започнах работа на морето. Въпреки,че бях обикновен сервитьор взимах доста добра заплата и можех да си позволя скъпи удоволствия. Но…до края на 2009 г., когато кризата беше в разгара си останах без работа.Последвах примера на колегите си от университета и се прибрах в родния си град. Загубил вече връзка със старите си приятели ми беше изключително трудно да се приспособя в настоящата обстановка. Въпреки,че вече бях с висше образование, при това магистър и в родния ми град нещата не бяха по-различни. С малко помощ от познати започнах работа отново като сервитьор. Междувременно бях кандидатствал на 2 места за работа. От едното ми позвъниха за интервю. Бях много разочарован,защото всичко беше формалност. Мястото си беше уредено от самото начало, а нас „по- простите“ ни бяха извикали просто така, за да ни замажат очите. Но такава ни е държавата или по точно управляващите я, защото не искат да направят необходимото и младите да не напускат страната. Изгубил бях всякаква надежда и самочувствие, че ще успея да се реализирам. От второто място също ми се обадиха за компютърен тест, после за интервю и накрая казаха: „Ще Ви се обадим“ и до там. След месец получих доста добра оферта да стана управител на дискотека. Заплатата беше примамлива, работното време също ме устройваше…Всичко звучеше добре, но се отказах. Някак вътрешно не ми се искаше. Следващия месец кандидатствах за работа в магазин на един от мобилните оператори и ми се обадиха за интервю. Предложението също не беше лошо, но онова вътрешно предчувствие… и отново отказах. Продължих да работя като сервитьор и една сутрин, както чистих двора на заведението- телефона ми позвъни. Мъжки глас ме потърси поименно. Отговорих, че съм аз и той с доста сериозен глас ми каза : “ Имате подадени документи за работа при нас“. Първото нещо, което ми мина през ума беше да кажа: „Ами да мина да си ги взема ли?“ , но гласът прекъсна мисълта ми и каза от къде се обажда. Това беше първото място, където бях подал документи след като се завърнах в родния град. Бяха минали 8 месеца. За миг почувствах страшно удовлетворение. Мъжът ме попита дали още ме интересува работата и ако съм съгласен мога да започна след седмица. Че как няма да ме устройва? Държавна работа, добри осигуровки, работно време от 8 до 17часа, почивка събота и неделя, пари за дрехи, платена отпуска…и много други привилегии. Без да се поколебая отговорих с „ДА“. Сега се радвам на тези удобства. Искам да отбележа или по- точно да посъветвам всички млади и загубили вяра в себе си- не се отчайвайте с упорство и търпение всичко се постига. И не на последно място- винаги слушайте вътрешния си глас, той няма да ви подведе. Пожелавам всекиму моя късмет. Сънародници, останете си в България, не винаги всичко е толкова лошо…

Поздрави Митко

Учителка съм ОУ „Професор Димитър Димов“ – Ловеч. Всеки ден децата ме изненадват с интересни идеи, с прекрасни истории, които искам да споделя с вас.

Кварталът, в които се намира училището е спокоен и тих, но се замърсява от недобросъвестни хора. С учениците често правим оборка край училищната ограда.

Един ден събрахме цели чували с пластмасови бутилки, хартия и дори автомобилни гуми.

Децата спонтанно решиха да не ги изхвърляме, а да изработим нещо от тях. С помощта на учители, с много старание и фантазия бутилките се превърнаха в „пеперуди“, „жаби“, „комари“, „таралежи“, „палми“… Автомобилните гуми станаха красиви лебеди, шарени папагали, саксии.

Направихме с тях кът в коридора на училището.

После решихме с тези фигури от боклуци да участваме в проекта „Заедно, за по-добра околна среда“. В този проект се включиха осем европейски държави. Техни представители ни гостуваха за празника на училището. Донесоха свои изработени модели от отпадъци.

Заедно с гостите, в градинката пред училище засадихме в саксии от автомобилни гуми дръвчета.

Така боклукът от квартал „Младост“ стана полезен за цялото училище.

Ириней се излюпи от леглото към 13.45 ч. Виеше му се свят. Стана подпирайки се на стената. Погледна се в огледалото . Аууууу! Личеше си, че вчера беше избухнал в кварталното заведение. Пригладената му с гел коса не беше мръднала. Може би и защото беше спал само 4 часа и не беше успял да развали прическата, която с толкова труд си направи предната вечер. Очите му бяха подпухнали и зачервени. Лицето бледо. По дъхът му можеше да се разбере не само, че е пил, но и какво точно.  Един от хитовете на Тони Стораро още звучеше в главата му  – „двееееееее, трииииииии, четирииии нощи да нееее спим….”.

Имаше точно 45 минути до интервюто за работа. Почуди се дали изобщо да отиде или да се върне в леглото. Реши, че след като вече 7 месеца е без работа, не е лошо да се пробва, че парите бяха на свършване. Добре, че си беше направил римайндер в телефона за деня и часа на срещата, иначе като нищо щеше да го пропусне. Трябваше само да си припомни коя беше компанията, в която го викаха на интервю.  След 15 минути Ириней беше готов. Слава богу подготвоката не му отне много време. Прическата от вчера си му беше непокътната. От нахвърляните на пода дрехи избра набързо пуловера, който баба му му беше изплела за Коледа (често го обличаше и си го пазеше, защото му беше късметлийски, даже не го переше, за да не се захаби), сложи сако и едни джинси, обу си обувки на по-високи платформи, за да изглежда така…. по-висок, изсипа си половин шише парфюм (с надеждата да не се разбира какво е правил вчера и тази сутрин, а и да компенсира това, че не е взимал душ, еми все пак не беше неделя).

Ириней се появи в офиса на Фирмата с 15 минути закъснение. Не се беше обадил, за да предупреди, а и не мислеше изобщо да повдига въпроса. Дано да не обърнат внимание, а ако все пак го попитат нещо, естествено щеше да каже, че не е преценил трафика. Айде сега да не му се прават на важни тия ейчари, какво са петнайсе минути. Слава богу, нищо не му казаха за закъснението и директно го поканиха в една конферентна зала. Интервюто започна.

Интервюто приключи. Ириней си тръгна доволен. Още в началото на срещата беше поел водещата роля и преди да успеят да го попитат каквото и да е, беше показал, че не може да се държат с него като с кой да е. Той е високо квалифициран кандидат за работа и всеки работодател трябва да е благодарен, че Ириней отделя от времето си, за да се среща с него. Затова още веднага мина на единствените въпроси, които го вълнуваха – каква е тая позиция, за която го викат  на интервю (изобщо не помнеше за какво става въпорс и по коя от обявите, по които е кандидатствал са го поканили на среща) и какви пари дават. Все пак не е дошъл да си губи времето! Не получи отговор на втория въпрос, но пък ейчарката беше мацка и реши да остане докрая на срещата, можеше после да й пусне някоя оферта за кафенце. С един куршум, два заека.

Разговаряха по различни теми. Добре, че никой не го попита с какъв успех е завършил висше образование, иначе щеше да се наложи да поизлъже малко… Сега, какво пък значение има, че средния му успех от следването е тройка, нали е завършил. Това е важното! Не го накараха и да говори на английски. Щеше да се разбере, че разчита на наученото от гимназията в родния град. Е, поне можеше да каже едно „Ай спийк инглиш” и „Май нейм из Ириней”. Ама дотам. Слаава богу! За компютърните умения вече можеха да го пробват колкото си искат, особено работата с интернет. Веднага щеше да им покаже как се справя с търсенето на клипове в You Tube. Даже можеше и да им намери нещо интересно като гостуването на Славчо Тошев в телевизия Кракра Перник. Ей така, хем да е образователно, хем да покаже и че има разностранни интереси, като например футбола, а и да разведри малко обстановката, да я разчупи. Какво като е на интервю, няма да се държи като глътнал бастун.

В края на седмицата, Ириней получи съобщение от Фирмата, че са избрали по-подходящ от него кандидат за работата. Ядоса се. Това е или защото CV-то му ги е изплашило (прекалено високо е квалифициран за тази позиция), или пак са обявили флашива поизция и са си назначили техен човек. Това е поредната фирма за тези 7 месеца в които търси работа, която го отхвърля по тази причина. Явно в България трябва да си човек на някой! Първо се ядоса, а после се натъжи. Излезе навън и звънна по мобилния на майка си. Каза и какво е станало, а нейната рекация беше: „Иринейе, Иринейееее, Иринейе! Глупак си ти и глупак ше си останеш. Същия си кат’ оня малоумник баща ти!” и затвори телефона. Очите на Ириней се насълзиха. Ритна с всичка сила кучето, което махайки с опашка се беше приближило към него. Един дядо му направи забележка, а Ириней му показа среден пръст и го напсува. Изпитваше омраза към целия свят (и не изключваше майка си). Нямаше подкрепа от никого. Сега като е без работа как ще излиза с приятели, как ще ходи по заведения, ще трябва да пътува с градски транспорт и да си облича пуловера от баба. Няма вече тениски с надпис Армани. Вече няма да е готин, никой от приятелите му няма да иска да излиза с него, а и жените такива мъже не харесват. Толкова много ли искаше? Искаше просто да бъде като другите.

Трябваше да си го изкара на  някой, няма само той да страда я. Мда, за всичко е виновна оная ейчарка. Седна и написа e-mail до управителя на Фирмата, че прилага  непрофесионални ейчар практики и си наема роднините на работа. А сега да видим кой кого! Е, не се почувства щастлив, но поне сега нямаше да страда сам.

След 2 месеца Ириней си намери работа. И всичко се промени. Поздравяваше съседите, купуваше хляб на баба Пена, съседката от долния етаж, която беше възрастна и не можеше да слиза до магазина. Вече се усмихваше по-лесно. Отдавна беше имал нужда просто нещо хубаво да се случи в живота му. Сега имаше работа, приятели и майка, която вече му викаше по-малко. Сега Ириней беше друг. Беше щастлив!

Феим Мехмед Карабаджак забързано вървеше към офиса. Отстрани погледнато Феим с нищо не се отличаваше от останалите младежи, поели пътя към университета и бързащи да не изпуснат началото на първата лекция. За Феим обаче денят беше специален. Той наскоро се бе дипломирал, дори университета още не беше сколасал да му издаде дипломата, но въпреки това днес Феим завършваше своя изпитателен срок на първата си работа. Мнозина биха си казали, че в подобна една ситуация младежът би се тревожил, дали работата му ще бъде оценена и договорът му ще бъде оформен в постоянен. За Феим обаче нещата не стояха така. Тези шест месеца той беше вложил цялото си старание, беше приложил много от наученото, не беше жалил труд и сърце в работата си и беше направил отлично впечатление за което индикациите бяха видими. Колегите му се отнасяха добре с него, разчитаха на него и се отнасяха с него като с равен. Феим разбираше, че има още много да учи и вниманието, което проявяваха към него се опитваше да върне с още по-голямо старание и всеотдайност.

Феим бе имал късмет. Още от студентската скамейка беше попаднал на в сервизният отдел на фирма, в която взаимопомощта, уважението и приятелство бе приета като естествен стандарт във взаимоотношенията. Чувстваше се в естествената си среда, всеки от колегите му беше видял нещо от себе си в него и с радост споделяше знания и опит, за което Феим не се скъпеше да благодари. Даже един от по-старите служители неприкрито беше казал, че би искал синът му да стане като Феим. Ръководителя на сервиза – неговият непосредствен началник се държеше изключително дружелюбно. Младият инженер Карабаджак беше преминал с чест всички негласни тестове по-добре от всеки друг. Беше доказал, че може да взема самостоятелно решения, не бе дори отворил дума, когато се наложи при завършването на последния проект да работи почти денонощно, беше се вписал в колектива. Признаваше грешките си и поемаше достойно отговорностите си. Въобще ръководителя на сервиза беше възвърнал надеждата си в младото поколение, която беше позагубил напоследък и не криеше пред никого, че малкия Феим е човекът, който отдавна търсеха. Феим знаеше всичко това и със спокойна увереност вървеше към входа.

Незнайно защо, веднага след влизането в офиса в главата на младия инженер нахлу спомена от скорошната му среша с Главния. Може би защото по-същия този коридор вървяха, когато главния го бе извикал при себе си за да проведат „онзи” разговор – интервю, който Главния провеждаше с всеки в един никому неизвестен момент от изпитателния му срок. Както беше научил от колегите си в последствие „Главния” провеждаше лично „непринуден” разговор с всеки новопостъпил служител по някаква никому неизвестна схема и в противоречие с всякакви общо известни HR практики. По-хазартните стари служители дори правеха мини залагане кога новия ще бъде поканен на разговор. Интересното бе, че Главния никога не говореше по работа, а се захващаше с разговор свързан с някоя злободневна тема. Публично известен обаче беше факта, че ако „Главния” захване тема за риболов, такъми, улов на риба и места за риболов, то неминуемо новакът биваше назначен и задълго ставаше част от екипа. Това беше може би беше една от двете странности на „Главния” – иначе справедлив и компетентен, а другата бе че никой, никога не го бе виждал да ходи за риба, хваща или дори яде риба. Е, интересното за Феим бе, че още докато вървяха по коридора към кабинета, разговорът бе за риболов и темата за риболова не се промени до края на срещата. След като бегло разказа на старите си колеги за срещата си с „Главния”, колегите му разтълкуваха всичко това, и с радост въздъхнаха….щяха да имат колега – приятел, с който да работят и на който да разчитат. Интересното беше, че някои от колегите му се радваха доста повече от самия него, комуто бе трудно да осъзнае какво е значението разговора за риболов.

Младият Карабаджак, наближаваше вече врата на ръководителя на сервиза, който трябваше да му връчи новият договор, когато Феим си спомни за младата колежка от маркетинга с която бяха разменили вече няколко разговора. По-точно си спомни радостта и когато разбра за риболовния разговор и лека тръпка премина през сърцето на младежа. Скромна като самия Феим и отдадена на работата си, младата специалистка по маркетинг бе още една причина Феим неизменно да бърза по-скоро да отиде на работата си. 

Неусетно Феим, бе стигнал до врата на своят непосредствен началник, който трябваше днес да оповести какво е решението на управата. Вратата беше отворена и началникът му говорете нещо доста разгорещено по телефона. Младежът учтиво застана до вратата, и без да иска се заслуша в думите на началника си, които звучаха нетипично нервно за улегнал като него човек.

„….как се е държал преди, не знам, но не можа да се разчита за каквато и да е отговорна работа. Казвам ви, нищо че е нов, нищо че сте инвестирали доста усилия….аз не мога да ви дам дори един процент гаранция за него….и моето мнение е да помислите за смяна…. ”

Нещо в сърцето на Феим подскочи. Нима е възможно. Нима човекът дето толкова го поощряваше в работата може да изрече тези думи. Буца засегна в гърдите на младия инженер. След като си пое дъх отново се заслуша…..Началникът продължаваше. ”… разбира се, разбира се. В някой офис дето няма отговорна работа може, да се ползва за печат на оферти, писма, но непременно под постоянно наблюдение. Не може да му се разчита на него…. ”. Поседнете думи направо убиха и капката останало достойнство у младия инженер. Неусетно си припомни дългите нощи усилено учене и подготовка, всичко онези „благинки” на студентския живот, от които се беше отказал за да стане това което е. И за какво? За да разбере всичко това…..Но не стига това, но мъчението продължаваше. „…да. Определено. Както знаете от дългогодишната ни работа аз никога не изказвам категоричното си мнение без да съм се посъветвал с колегите си, а знаете те са най-добрите в бранша. За да Ви уверя, даже два от екипите ми са изложили писмено становището си и ще Ви го изпратя….да да, наблюдават го от дълго време и са направили всички тестове, които показват, че при определени условия се държи нормално, но в повечето време работата му е неадекватна….. ” Това беше още по-голям удар за младия Карабаджак. Не само началника му не вярваше в него, но и колегите му го бяха предали. И то писмено…..Боже, какво лицемерие, какво убийствено коварство. Защо поне един от всички не му каза истината. Нима това беше човешко. Топката в гърдите се уголемяваше, усети влага в очите и без да се усети младия Kарабаджак пристъпил няколко крачки напред, така че старшият го забеляза. Феим видя как началника доби обичайното си приятелско изражение веднага щом го зърна (Боже, какво лицемерие, помисли си Феим) и видимо се забърза да приключи разговора. Феим слушаше….”…да…имаме аргументирано становище разбира се. Трябва да смените дъното или цялата компютърна конфигурация, ако искате да имате сървър на който да базирате целия си Интернет трафик. Изпращам техническото становище на колегите си и чакам вашият избор….” Феим дори не чу края на разговора…, но дори и да го беше чул, мозъкът му беше пренатоварен с прекомерно големи емоции….за да може да осъзнае какво се случи….Частично се окопити чак като усети загриженото потупване по рамото от началника си и думите му дето звучаха като насън….”абе момче, ми ти си се разболял бе. Боже как изглеждаш само….. Как можа да дойдеш така бре…Веднага да си ходиш да се лекуваш….ей,…..ама като така и така си дошъл …бързо подпиши договора … да го носи Мимето в НОИ, че и там време иска….хайде и бързо да оздравяваш….ей ”

Балада (Името на автора се пази в ДжобТайгър)