Archive for април 2011

[Stories] Кръговрат

Историята участва в конкурсния период 21.03-20(24).04

От толкова отдавна не съм писала истории,че се замислям дали ще успея?! Минаха страшно много години откакто започнах първата си работа,а именно като чистачка.Бях млада,тъкмо завършила се омъжих и родих първото си дете,през цялото време се борих между него и работата.Бяха такива времена,в които работехме на няколко места,а взимахме малко пари.Отработвах по 12-15 часа труд,без почивни дни,за да успеем да дадем най-необходимото на детето ни.Така в продължение на няколко години сменях най-различни местоработи,коя от коя по несправедлива…Постепено по желание на съдбата се появи и третата ни рожба и тогава се замислихме какво правим с живота си?От толкова много работа неможех да отделя време на децата си,да им дам най-важното за тях – майчината любов.Едва ли са ме разбирали,че всичко което съм изтърпяла е било именно заради тях,но сега след като те имат свои деца осъзнават за какво е било всичко.Така решихме със съпруга ми да си направим малка фирма.Не след дълго вече я бяхме създали,но с нея дойдоха и хилядите неприятности.Както ставаше през онези години пречихме на някой и не веднъж се опитаха да ни премахнат от пътя си по най-тежките начини.Слава на Бога успях да оцелея,а в името на децата си,отново запазих всичко за себе си и нещата лека по лека отшумяха.Фирмата никога не е била кой знае какво,с нея успявахме да осигурим на нас и децата най-необходимите неща,да платим сметките…С годините и всички кризи, през които минахме едвам оцеляхме,но сега вече с тази ГОЛЯМА криза няма как да се преборим.Единственото ми успокоение,е че децата си поеха по пътя и каквото и да става успяхме поне да ги отгледаме.А иронията на съдбата е такава, че започваш от нулата и каквото и да правиш кръговрата винаги те връща отначало… 

Ани Стоянова

P.S. JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!


Ако тази история ви допада, можете да изпратите и вашата на специалния ни мейл – stories@jobtiger.bg 

[Stories] Работата – да, не…

Историята участва в конкурсния период 21.03-20(24).04

Работата-какво е тя всъщност ?! И защо едни я започват на 14г. , а други и на 34г. разчитат някой да ги гледа?Семейството ми винаги е имало възможности,но това не ми попречи и един ден казах на майка ми,че започвам работа и не искам да ми дава повече пари.Бях едва на 14г. мотивирана и надъхана сама да си печеля парите се втурнах към първото предложение,без да го обмисля.Беше края на учебната година и започнах в едно кафе,в което правех и сандвичи.Взимах по 80 лв на седмица,за едно дете,като мен бяха много пари,не пушех,не пиех какво повече мога да искам….Но дали си е заслужавало и колко наивна ли съм била тогава….???Работех сутрин от 8 докато имаше хора,някъде около 3-4 сутринта затварях кафенето,и наново го отварях в 8.Естествено нямаше как това да го кажа на семейството си и ги лъжех,че спя в приятелки.Как ли съм издържала,сега като се върна назад във времето-толкова работа,и за какво е било ? ? ? Да изкарвах си парите и бях щастлива,вместо майка ми да ми даваше,аз ходех и и купувах разни малки неща,имах самочувствие,че си изкарвам сама парите и се имах за голямото момиче,но на каква цена…Хубаво е да работиш,но това си беше чиста експлоатация на труда.А защо не  споделих,че така работя-от страх да ми забранят да го правя…Не знам,може би всеки трябва да мине през огъня,за да разбере че наистина пари,защото колкото и да ти го повтарят,ако сам не го изпиташ все не вярваш…Така в продължение на няколко месеца работех така,докато една нощ не дойде полиция и ми написа акт,вече нямаше как и семейството ми разбра.Очаквах тежки скандали,но всичко мина много леко.Може би ме бяха разбрали защо съм го правила,но това оправдава ли ме…не мисля.Всичко приключи,свърши ваканцията и напуснах,докато след това не започнах друга работа,но вече с обеца на ухото….
Криси Николова

P.S. JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!


Ако тази история ви допада, можете да изпратите и вашата на специалния ни мейл – stories@jobtiger.bg 

[Stories] Сагата на един неосъзнал се

Историята участва в конкурсния период 21.03-20(24).04
Всичко започна през далечната 1995 година, когато току що излязах от родната казарма с полупромит мозък и незнаещ на къде да върви.
Спомням си беше пролет, много странно усещане, нали знаете когато прекрачите прага, оттатък бариерата и вратата след вас се затвори…е точно така аз се чуствах, а в това време другите с които се уволнихме вече почнаха да си предначертават бъдещето и стъпките си занапред, а аз все още вървящ към спирката се лутах, лутах се когато прекрачих прага на родния си дом. През първите три дена се чуствах като „новодомец”, нещо повече чуствах се като в безплатен уикенд за един човек в петзвезден хотел на пълен пансион. Хич няма да излъжа ако кажа, че ми беше много хубаво и приятно. Но мъчението и бушуването на мисли в главата ми какво ще правя от тука на татъка започна след тези три вълшебни дена  и някак си вътрешно се стрясках. Определено трябваше да почна нещо да върша, защото мърморенето и гледне на лошо ми идваше в повече, ако ме разбирате. Един слънчев майски ден споделих с мои познат, че положението е критично и момчето на драго сърце ми предложи д почна работа в един компютърен клуб. Стреснах се, то не за друго ама до преди това едвам се справях с някакъв остарял Правец, зачислен в казармата…а усещането да сънуваш разни функции и прочее, вместо да сънуваш приятелката си е направо стряскащо. Както и да е приех това предложение, защото така или иначе комуникациите и съвременните технологии взеха да ми харесват и в същото това време почнах да уча в университет, няма как иначе и трябваше да съчетавам учение и компютърен клуб. Вълната от чатене, сърфиране в безкрайния океан от информация ме понесе и много ми се услаждаше, може би защото работата бе лека и не изискваше кои знае какви усилия и се стигна до там, че компютрите ми харесваха повече, от колкото да чета за изпити. Опиянението да работя в компютърен клуб така ме бе завладяло, че се стигна до момента в които започнах втора работа, а познайте…пак в компютърен клуб.Бах погълнат, бях облъчен от сърфиране, от чатове, от набиране на дипломни работи…е поне нещо научих ама така се бях увлякъл, сякаш току що са ме пуснали от затвор под строг режим. Сигурно се чудите, как съм оцелял, ха ха та аз самият нямах никаква представа. Може би живеех в някакъв паралелен свят или в мой измислен…не знам…и до ден днешен нямам никакъв логичен отговор, а със сигурност ако бях отишъл и на психолог, едва ли би могъл да ми постави някаква точна диагноза.
Цялата тази тирада около компютърната ми вманиаченост не продължи дълго време, защото виждайки какво става със сина им, родтелите ми решиха, че е крайно време да се взема в ръце и да почна да работя нещо по сериозно. Предложиха ми да почна работа в семейната фирма, започвайки от най – ниското ниво или стъпало, все едно. Предполагам може да се досетитев този момент ми се искаше да имам под ръка кирка и лопата с възможно най – голям номер или по лесния вариант земята някак си да се разтвори. Не стига, че с родителите ми се виждам почти всяка вечер, а сега трябва да се гледаме всеки божи ден. Мислех си, дали някои иска да ме накаже или просто такава ми била орисията, то не е лъжа че няма с какво някои да ме накаже де, ама все пак, нямах и грам желание.
Но за учудване на самият себе си, приех с неохота тази нова работа. С прискърбие се разделих с компютърните клубове, все едно се разделям с бивша приятелка…а нямах дори носни кърпички, камо ли лиген в които да събирам сълзите си. И така започнах така да се каже нов живот. Началото от самото ми започване във фирмата, бе доста трудно. Търчах по разни институции и администрации, а в промеждутъка ме обучаваха в тънкостите на занаята. Но нещо не ме привличаше и грабваше в началото, работата не я приемах при сърце…съзнанието ми бе все още към компютрите, сякаш бях женен за тях и изобщо не осъзнавах и дори не си го и помислях, че след година, две…тази работа ще ме завладее по същия начин както ме бяха завладели компютрите. Да са живи и здрави родители те ми, които за пореден път ми бяха подали ръка, които ме научиха в тънкостите на занаята. Разбрах какво е да изкарваш с пот на челото пари (най – после), но в никакъв случай работния процес в семейната фирма не протичаше като по мед и масло. Макар и син на управители на фирмата, аз трябваше да се съобразявам с много порядки и разбира се докато го разбера и осъзная отнесох бая много парични глоби…еми няма как иначе по друг начин да „вляза в релси”. То поне само за това да ме бяха глобявали, щеше да е песен ама нейсе…я си сгрешил документ или не си направил нещо както трябва, глоба. Ама като останеш без заплата и почваш да се замисляш, да разбираш и усещаш, че трябва съвестно да изпълняваш служебните си ангажименти и да поемаш, носиш отговорност. След всичко това смятам да направя едно отклонение и кажа малко за самата фирма в най общ харакер. Тя е създадена с много любов и желание през 1993 година, когато влязах в родната казарма. Фирмата се занимава със спедиция и агентиране. Да си призная между нас си, повече ме привличаше корабното агентиране. Сигурно ще попитате, защо?  Ами защото срещата с капитани на кораби от различни националности, опознаването на тяхната култура и начин на мислене, а и самото стъпване на крак  по палубата на кораб много ми харесваше, но това го разбрах едва след 1 година.
И така вече близо петнадесет години работя в този бранш или по точно работех. Кризата през последната една година я усетих много сериозно, в последните месеци я почуствах осезаемо. Наложи се за изляза на трудовата борса, та да се спестят разходи, но появи ли се клиент и има ли нужда от транспортна услуга или от съвет съм на линия.
Чудя се и в същото време се замислям, дали да продължа тази моя сага, след излизането ми на трудовата борса или да го спестя на читателя, защото не ми се иска да обяснявам за тромавата и бюрократична административна система в България. То всеки един от нас я знае, но излизането ми на трудовата борса ме доведе до Вас JobTiger, където се регистрирах и всеки път получавам точна информация за свободни позиции.
Но да се върна на работата, която ми стана присърце и на която се отдавах на сто процента. От нея драги ми читателю научих много неща, които не успях да науча в пустата му казарма и не напразно ни наричаха пияното поделение. Научих се на екипност (сигурно ако се бях записал като морски пехотинец щях да го усвоя за по – малко от една година), научих се на самодисциплина, на отговорност…все неща които ги учех с времето.
И така мисля, че е време да приключвам с моя разказ и дано поне малко да ви е впечатлило, то винаги може и повече да се напише и съм се зарекъл след време, някой ден да напиша книга, но до тогава…хммм To Be Continued…

Георги Шивачев

P.S. JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!


Ако тази история ви допада, можете да изпратите и вашата на специалния ни мейл – stories@jobtiger.bg 

[Stories] Изповедта на смотаняка

Историята участва в конкурсния период 21.03-20(24).04
Не съм от провинцията, слава Богу, обаче си оставам смотаняк. Казвам се Стоян. Все съм сам, каквото и да направя, където и да отида, не ме забелязват. Преди 1 година се върнах от Италия. Работех там цели 2 години. През тях научих две неща – изкуството Лате арт и как да си остана смотаняк.
Един ден, случайно срещнах  стар приятел от Художествената  академията. Бях се запътил да си купувам смокини, а насреща ми- Сашо. Сашо е на 30 години, но не му личат.  Да си призная, като го видях онзи ден с онова черно кожено палто и сивия му Мерцедес, вдигнах кръвно. Аз съм на 27 и съм хипертоник. Сашо ме покани да пием по едно кафе, защото бяхме големи дружки като студенти. От дума на дума… оказа се, че работи в голяма рекламна агенция. Тъкмо бяха получили поръчка за реклама на капучино и като разбра, че умея Лате арт, веднага ме покани да работим заедно. Сега като си спомням, много бързо ме нави. Тогава в България още не бяха чували за Лате арт-а, а аз го бях закъсал… В нашата страна трябва да си винаги пръв в нещо. Българинът обича, не толкова изкуството, колкото сеира… Винаги съм искал да съм пръв. Да съм голямата работа. Да няма и спомен от смотаняка, който подминаваха по коридорите на училището ми, на Художествената академия, подминаваха в баровете на Италия… А голямата работа? Това е рекламата! Добър ли си в рекламата, няма да останеш смотаняк.
Месец по- късно, облечен в скъп костюм, се намирах в Бизнес парк- София. Ако някой ме беше видял отстрани, щеше да си помисли, че съм станал президент на рекламната агенция. Всъщност аз си бях прост рекламен агент, от тук-там хвърлях по някоя скица, а  през останалото време ходех по промоции и рисувах върху капучиното. Не се оплаквам, това ми харесваше… Станах толкова емблематично и интересно лице, че даже бях на гости в едно ток шоу и едно кулинарно предаване. Сашо беше неотлъчно до мен и ми помагаше, защото аз съм си смотаняк, а той  беше сред тузари от доста време.
„Капучино Дор”- това рекламирах. Някакъв българин си направил фирма за капучино на прах и го кръстил на баба си Дора. И тъй като беше трудно да се рекламира „бабешко” капучино, решихме да го пишем на английски door (врата). Времето минаваше бързо, а моята слава като рекламно лице растеше. През цялото това време Сашо беше до мен. Той знаеше, че съм чешит, но ме разбираше. Като си сам, започва да не ти пука много какъв си. Даже, когато твърде често ти повтарят, че си смотаняк, започваш и ти да си го повтаряш…ама наистина. След още месец ме повишиха в отговорник на рекламния отдел, започнах да се издигам. Не че бях нещо кой знае какво, ама ако е рекъл Господ… щях да стана.
Една вечер, след работа, Сашо ме покани на по бира в неговия апартамент. Отидох, че защо да не отида… И от бира на бира, от  бира на бира… скоро в стаята имаше две красиви елитни проститутки. Аз водя нередовен полов живот. Не съм грозен, имам хубаво тяло, но съм смотан, не мога да общувам с жените. Сашо опъна по- красивата, понеже е претенциозен. Аз и на моята си бях доволен, само дето после като свърших, ми направи впечатление, че тая има мазоли на краката. Много неприятно ми стана. Два часа, и после ги изпратихме да си ходят. Останахме пак само двамата. Той седеше на кожения си фотьойл и пушеше цигара, а аз лежах на дивана и гледах тъпо в синия таван. И както си мълчахме Сашо изцепи: – Самотен съм…
– Братле, ти ли си самотен, аз тогава значи съм направо умрял,- отвърнах, – не  говори така, имаш кариера…
– Кариера? Това не е кариера, това е фабрика за лъжи…
Сашо почервеня, ядоса се и стана от фотьойла. Знам, че беше пийнал,  то и аз не бях много на себе си. Той ме дръпна за крака и ме изсухли от дивана. Взе си коженото палто, ключовете и ми направи знак да тръгваме.
Три сутринта. Бизнес паркът беше пуст. Виждаха се светлините на сградите. Сашо спря колата. Двамата излязохме от нея и се насочихме към сградата на фирмата. На рецепция ни поздравиха. Питаха ни кое помещение да впишат в книгата за посещенията в извънработно време. Сашо измънка нещо и се качи нагоре по стълбите. Влезе в един офис. След него, като вярното куче Динго, влязох и аз. Сашо се приближи до компютъра и го включи. Влезе в мрежата на фирмата. Каза ми да седна и да въведа паролата : 145245.  После ме погледна строго:
– Ако се издадеш, че знаеш паролата… ще ти го …!
– Дишай!- казах му и се усмихнах.
Пред нас се появи целия рекламен проект за „ Капучино Дор ”. Сашо ми разказа, че по- голямата част по проекта и идеите му са дело на служители от отдела, също и негово дело. Достъп обаче до цялостния проект имат само той, директорът на отдела и президентът на фирмата. Директорът, като всеки директор в този бранш, има много пари и от него зависят 60 процента от хората в тази фирма. Това му позволява да влиза редовно със същата тази парола и се подписва под крайния рекламен продукт, сякаш това е само негова заслуга.
– Това наричаш всичко?- каза Сашо- Аз нямам кариера, а другите трупат кариера на мой гръб, разбираш ли?
– … – и млъкнах.
Когато бях малък много обичах да си играя с тръбичка и фунийки. Представях си, че около мене има деца, с които играя, а аз съм им водач. Често улучвах някоя невинна котка, а по-малкият ми брат плачеше, че я наранявам. Прегръщах го. Това е единственият човек, който съм прегръщал през живота си. Сашо е готин. Рекламният бизнес е помия, обаче все в някоя помия трябва да се навреш, за да излезе човек от тебе. Ако останеш чист, си оставаш смотаняк. Дилов  е на 35 годни – директорът на рекламния отдел. Обичам мазната му усмивка. Всяка сутрин минавах покрай него само за да го дразня. Освен, че съм смотан, често дразня хората. Това донякъде е добре, защото отблъсквам нежеланите елементи. Една сутрин Дилов ме видя по дългия коридор, стана, излезе от кабинета си и се приближи до мен. И тъй като ми беше някакъв вид шеф, не пропусна да ме накара да му направя от „ моето” капучино. Не че се имам за голяма работа, но все пак се бях издигнал, за кой по дяволите се мислеше този, та да ме третира като секретарка. Цялата работа се състоеше в това да ми покаже кой е шефът. Не беше съгласен с логото, което бях измислил за билборд кампанията на „ Капучино Дор”. Е, то логото не беше много оригинално, признавам си: „ Отвори, защото винаги те очаква нещо добро”.   Дилов извика няколко служители. Отпи от капучиното, което му бях направил и после със същата мазна усмивка каза:
– Добре, много добре… Но аз имам по- добра идея. Нищо лично, но това ми звучи някак недостатъчно… Аз предлагам : „ За нас е удоволствие да ни почукаш!” Докато обясня на този плазмодий, че логото му става единствено за реклама на собствения му задник, колегите ми одобрително започнаха да кимат и да му се кланят. Дилов излезе от кабинета, като демонстративно ми подаде празната си пластмасова чаша от капучиното: – Изхвърли я на излизане!
Смотан ли си, не ти пука, че те унижават. Когато бях в Италия се скапвах от работа и често нямах време да се обръсна. Бях пуснал доста голяма брада. Управителят ме тормозеше, защото съм смотаняк и ме караше да се обръсна в тоалетната на кафенето с тъпо ножче и сапун. Болеше и от ножчето, и от унижението, но не ми пукаше. Когато Дилов обаче постъпи така с мен онзи ден, меко казано, се засегнах. Завърших Художествената Академията с отличен, за пръв път въведох Лате арт-а в България, хората ме харесват, а рекламата е фасулска работа за мен. Какъв е тоя Дилов, бе? Мазен плагиат с куфарче… И като се отприщи една злоба в мен… Същата вечер в един часа отидох до Бизнес центъра. Не след дълго се намирах в офиса, който Сашо ми беше показал. Въведох паролата и влязох в мрежата на фирмата. Всичко по проекта за „ Капучино Дор” беше готово. Естествено логото на Дилов беше одобрено. На следващата сутрин материала отиваше в печатницата. Като озлобено дете, чийто нос са натрили, без да се замисля смених логото на Дилов: „ За нас е удоволствие да ни почукаш!”.
На следващия ден видях Сашо, който тъкмо беше изпратил хора от изпълнителния отдел до печатницата. Очевидно бяха свалили директно информацията  и никой не беше видял какво съм направил. На следващия ден в осем сутринта карах по булеварда и слушах радио. Отдалече съзрях  3D билборда на „Капучино Дор ” Когато приближих с колата  и видях надписа, който бях оставил последно, се усмихнах: „ За нас е удоволствие да ни го начукаш!” В този момент мобилният ми телефон иззвъня и на дисплея се изписа името на Сашо. Усмивката ми стана половинчата. Спрях колата и погледнах отново тъпата си шега върху билборда. Едва тогава разбрах какво съм направил всъщност.
Един смотаняк винаги е виновен, дори и да не е. А големият човек, той е друго нещо. Винаги е в правото си да се защити и да докаже невинността си. Цял живот съм понасял вината върху себе си. Дори, когато брат ми умря, поех вината за катастрофата аз.
Сашо ме чакаше долу на паркинга и още щом отворих вратата на колата се нахвърли срещу мен. Бях безсилен срещу побеснелите му ръце. Той ме удари няколко пъти, след което спря и се облегна на капака на колата. Усетих как от носа ми се стича тънка струя кръв. Станах, изтупах се и се облегнах на капака до Сашо. Той ме погледна сериозно:
– Казах ти, че ако ме издъниш, ще ти го начукам!
Няма да забравя как веднъж в училище ме набиха, защото съм смотан. Не знаех на кого да вярвам: на майка ми, която казваше, че не съм, или на съучениците ми, които твърдяха обратното. Най-объркващото беше, че ужасът в очите на майка ми, докато ме убеждаваше в нейното мнение, и жестокостта в очите на съучениците ми, изглеждаха едни и същи. След онзи ден Сашо никога повече не ми се обади. Бях тръгнал към върха, но сега отново нямам нищо, благодарение на самия мен. Исках да имам всичко, което вярвах, че заслужавам.  Да имам всичко?
Много обичам да ям смокини. Ял съм всякакви – кафяви и меки, зелени и големи. Веднъж като ходих с баща ми на село отидохме при неговия вуйчо. В двора имаше една голяма смокиня. Почнах да ям от падалите и смачкани смокини. Бяха сладки. Като погледнах към дървото и видях здравите плодове огладнях повече- откъснах  си и от тях. Преядох… И като преядох, си напълних джобовете със смокини и отидох до една стара мандра. Започнах да целя бялата стена със смокините. От това беше породена първата ми картина… Съмнявам се в Господ, съмнявам се и в съдбата. Съмнявам се във всичко, което може да бъде подложено на съмнение… И разковничето на нещата е именно в този въпрос: Ти ли можеш да имаш всичко, или всичко може да има теб?
Таня Илчева
P.S. JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!

Ако тази история ви допада, можете да изпратите и вашата на специалния ни мейл – stories@jobtiger.bg 

[Stories] Кой ми открадна правилата?

Историята участва в конкурсния период 21.03-20(24).04
Веднъж бях поканен да стана консултант по мениджмънт – физиономията ми е измамно интелигентна и хората се лъжат. И макар аз винаги да съм смятал, че – ако умееш да правиш нещо както трябва – върши го и не давай акъл на другите, човекът бе помолил за посредничество мой добър приятел и нямаше как да откажа среща.
Отидох в офиса, запознахме се, седнахме удобно и аз попитах собственика къде вижда основните си проблеми.

„Ами, не са ми мотивирани хората. Плащам средната заплата за бранша, а непрекъснато бягат.”
Браншът обаче не беше космонавтика, а да речем – мебелен.

„Гарантирана заплата, с пълни осигуровки?”
„Е, чак пък гарантирана… Осигуровките са на минимална, няма аз само да храня държавата  я. Остатъка им го давам на ръка.”
„Винаги на една и съща дата?”
„Почти. По принцип давам заплатите около десети, но ги бавя с няколко дни. Разбирате ли – искам да се създаде малко напрежение и да се уплашат – ще има ли пари или не. Да потреперят, така да се каже. После им ги давам.”
Пак добре, че не искаше да му принасят човешки жертви, но предпочетох да не коментирам.

„Както е било обещано?”
„По принцип – да. Обаче…”
„Обаче?”
„Абе нали ги знаете нашите работници – днес този се напил и не дошъл на работа, утре оня се зазяпал и развалил нещо … та ги глобявам по малко.”
Последната дума бе казана почти скромно, за да се подчертае хуманизма на постъпката и че това се прави за едното възпитание на човека, а не за икономии от заплатите.

„Колко малко?”
„Ами решавам индивидуално – ако човекът е сериозен и видя, че съжалява, мога и да простя. Ако обаче е – извинете – някой тъпанар, може да загуби и половин заплата. А ако има и късмета това да се случи, когато вече някой друг ме е ядосал… Ами отнася го.”
И после – нашите бизнесмени не можели да оценят човека? Ето пример за тънко познаване на човешката душа – тъпанар си и толкова.

„А бонуси за резултати?”
„А, давам им там по двайсет лева за Коледа – да видят, че и аз съм човек. Само че не го оценяват – мислят, че съм длъжен, а това не е така. Правя го от добро сърце.”
Кимнах и приключихме с проблемите на мотивацията.

„ А как става движението на поръчките?”
„Как – обажда се клиента, пита – ние му даваме оферта, той поръчва, ние го правим и после се надяваме да плати навреме.”
„Кой изготвя офертите?”
„Имаме едно момче там … то смята и ми дава калкулация. После аз решавам.”
„Решавате?”
„Ами да. Градът не е толкова голям, знаем се. Има хора с много пари. Ако от другите искам хиляда, от тях мога да поискам за същото хиляда и петстотин. Ще платят.”
Вечната дилема на родния бизнес – кой е по-балама.

„Но ако това се разчуе…?”
„Няма такава опасност. И да разберат, че са се минали, няма да се хвалят я – да им се смеят всички. Но секретарката ми пази копия от офертите, че веднъж един трябваше да плати, а ние не помнехме какво сме му казали като цена…”

„И после, когато някой потвърди, че приема офертата, тя се изпълнява в производството?”
„Да – тръгва си със съответната документация и я правим. Впрочем, сега като ме попитахте, тук има проблеми. Няколко пъти поръчките се загубиха из цеха.”
„Как така се загубиха?”
Без чувал разни истории за Бермудския триъгълник, но в наше родно предприятие…Очевидно извънземните прескачаха понякога и насам.

„Ами постъпват доста и по принцип трябва да вървят последователно. Обаче – нали знаете – на някои клиенти не им се чака много. А този брат на кмета, оня шеф на данъчното, другата главен счетоводител на банката, която ни дава кредити – няма как. Спираме останалите поръчки, за да дадем предимство на техните, случва се някой да забрави да предупреди бригадирите и … търсим по половин ден из цеха докъде е стигнало нещо. Тоест, къде се намира физически.”
„Нямате ли оперативен мениджмънт?”
„Имаме, но са млади момчета – аз ги избрах такива – повече тичат и не са толкова лакоми за заплати. Но малко им е трудно да степенуват приоритетите, а се занимават с доста неща – и производство, и монтаж при клиента, и снабдяване, и какво ли не още… Та понякога се объркват.”
„Няма ли поне един от тях, който да им е началник и да координира?”

„Не, нарочно ги държа на еднакво ниво. Ако издигна някого, той ще си помисли, че е голямата работа, ще иска да му вдигна заплатата… Разбирате. Понеже аз съм управител, лично им разпределям задачите. Но пък често пътувам, та… стават грешки понякога.”
„Но в такъв случай – ако вие отсъствате по – продължително време, фирмата минава теоретично на автопилот, какъвто всъщност няма?”
„Е, не. Ако отсъствам дълго, идват от къщи  жена ми или сина. Те, разбира се, не са съвсем в час с всичко, но пък имат авторитет. Особено жена ми – като викне, веднага всичко тръгва. Тя мен ме командва в къщи, че една фирма, ха – ха – ха…”
Ами да – започваш да крещиш и всичко се оправя. Дадох си сметка колко много не знам за мениджмънта.

„И вие смятате, че наемайки външен консултант…. Както и да е. Значи, това са основните проблеми?”
„Да. Разбира се – остава и главният – никой не спазва правилата.”
„Не спазва КАКВО?”
„Имам разработени подробни вътрешни правила за всичко – дисциплина, възнаграждения, оценка на хората, организация на производството и търговската дейност – на практика за всичко. Напечатани са с ей – такива големи букви, закачил съм ги навсякъде из фирмата, но… Или не четат, или просто не ги е грижа.”

„Да не ги е откраднал някой?” – попитах аз, но той не усети иронията.
„Как ще ги откраднат бе? Всяка сутрин секретарката ми минава навсякъде и проверява. Там са си, но проблемът е другаде. Виждате ли, българинът е изключително недисциплиниран човек и няма уважение към правилата. Ако работниците ми бяха немци например, сигурно нямаше да е така. Но явно ни било писано да се мъчим с тези тук… Хайде, вие сте човек с име и опит, сигурен съм, че можете да предложите някакъв план или програма как да променим всичко. Направете ми една разработка,  ще я приложим и ще оправим всичко. А аз ще ви платя на база постигнатите резултати след промяната. Стискаме ли си ръцете?”

Дали ги стиснахме или не е отделна история. Но когато чета как известни ( и недотам ) консултанти се хвалят как отишли, видели, променили – винаги се питам – на кого да вярвам? На това, което виждам около себе си или…?
Обаче – ако сам не се похвалиш, кой ще те наеме?

Но може и да греша, консултантският ми опит е малък, не следя специализираните разработки  и изобщо –  не го умея това с крещенето.
Но се оправям някак си и без него.

Много ми се иска да напиша, че това е измислена история, но – не мога.

Тимур и неговите командоси
/В ДжобТайгър се пазят имената на автора./

P.S. JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!


Ако тази история ви допада, можете да изпратите и вашата на специалния ни мейл – stories@jobtiger.bg