HR Блог на JobTiger.bg

Историята участва в конкурсния период 21.08-20(24).09

Преди 11 години слязох от един автобус в центъра на едно село. Никога преди това не бях идвала тук , но съдбата си знае работата. Още от спирката видях училището- бяло, с големи прозорци и дървета в двора. Е, очаквах да е като моето училище , което бях завършила преди пет години, да мирише на много деца и на застоял въздух, но ,уви , не беше така. Още обаче преди да вляза в училището, още преди да съм в двора му, бях заобиколена от деца. Всички ми се усмихваха, докосваха ме и се озовах със свита от десет деца, като всяко беше ме хванало за пръст.
Такава любов не бях усещала- очите им искряха, всяко искаше да бъде най- близо до мен и да ме има само то.Още когато постъпвах на работа ми казаха, че съм по заместване за три месеца и аз си мислех, че не трябва да се привързвам към нищо- обстановка, колеги, деца , но това се оказа невъзможно.
Училището беше необикновено- миришеше на терпентин от четките и боите, от платната и дърворезбите, които създаваха учениците.Още от първи клас децата се учеха да творят красота, а когато завършваха 12 клас, правеха изложби на пана, дърворезби, картини.
Защо Ви пиша всичко това? Защото човек никога не знае как ще се стече животът му и как временните неща са най- трайни. От първия ми учебен ден са минали точно 11 години, но отново ме срещат по този начин вече други деца, а онези, първите, са хора на по двадесет години, хванали здраво живота и останали мои приятели и до днес. Няма как някой от тях да мине през града ми и да не ми се обади- така чувствам, че съм им дала нещо ценно- приятелството си.
А то с пари не се купува.Дори често съм техен фейсбук съветник, защото така най- лесно и бързо се подържа връзка, разбирам за техните тревоги, радости, проблеми и успехи. Защото учителят не само обучава, но и възпитава, съветва, приласкава и живее с живота на своите ученици, въпреки че има и свои деца.
Е, надявам се , да продължавам в същия дух, да ме обичат и да обичам учениците си, защото само така ще им помагам да вземат правилните решения, да бъдат достойни хора и да се превърнат в достойни човеци.

Ива Иванова

Nota Bene: JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!

Ако тази история ви харесва, можете да изпратите и вашата на специалния ни адрес – stories@jobtiger.bg
Не се стеснявайте, изпращайте!
Подробни детайли за юбилейния конкурс!

Историята участва в конкурсния период 21.08-20(24).09

От известен брой години работя в една германска институция в България. Харесвам си работата, тя е с преобладаващ образователен характер за България и я върша с голямо удоволствие и удовлетворение. Малък екип сме, както се работи в Германия. Работата е така организирана, че всеки поема голям дял от нея. Работното ми време е абсолютно уплътнено, но работата е интересна, завладяваща и често не забелязвам кога е дошъл края на работния ден. Екипният принцип е много важен. В началото имаше известен период в който трябваше с колегите ми да се настроим, да се нагодим един към друг, да си разпределим по най-подходящ начин работата, още повече че сме с различна квалификация. Но сега работим безпроблемно, имаме си доверие, в много отношения сме взаимно заменяеми, както и имаме дейности, определени само за конкретен член на малкия ни екип.
Немските шефове са точни, стриктни, организирани, винаги идват с план и стратегия за напред. Понеже са на мандатен принцип, се сменят. Прави ми впечатление, че никога поредният шеф не проявява желание да ревизира работата на предишния или да надникне в счетоводните документи от отминалия период. Ако му трябва някаква справка от информативен характер, помолва винаги някой от сътрудниците за това. Имат си учудващо доверие и уважение едни други, независимо, че са различни, родом от различни провинции на Германия. Очевидно това е стил на работа и трудова култура. Разбира се, идват от един център на институцията със седалище в Берлин.Определено са толерантни и широкомислещи. При поява на проблеми, запазват учудващо спокойствие и търсят най добрия за двете страни начин за разрешаване. Моят приятел дори благородно ми завижда за хубавата работа. Той работи в българска фирма и отчита разликите.
През м. февруари по предложение на съпругата на сегашния ни ръководител организирахме в офиса традиционния за това време в Германия карнавал. Всеки трябваше да се маскира, да изненада останалите с нещо измислено от него. Разпределихме си и организацията по бюфета с хапки, десерти и напитки. Обикновено жената на шефа се включваше най активно в такива сбирки с направа на невероятен чийз-кейк и други изискани сладкиши. Поканени бяха партньорите на колегите както и външни сътрудници, осигурихме подходяща музика.
Вечерта започна много добре. Бяхме украсили офиса с балони и гирлянди, подредили масите. Всички присъстващи бяха или изцяло облечени с карнавални дрехи или имаха някаква смешна, маскарадна притурка към облеклото си. Подготвихме и томбола и т.н.
Аз по принцип съм доста сериозна и затова исках този път да изненадам колегите с нещо нетрадиционно за мен. Реших за кратка сценка се маскирам като шефа и отправя няколко объркващи реплики към колегите, имитирайки го. Бях обмислила добре всички детайли. Най-трудно се оказа да пресъздам мустаците му на лицето си, така че да не паднат по време на сценката. Купих си специално здраво лепило и някъде по средата на тържеството, което течеше с пълна сила се преоблякох и залепих мустаците. Бомбето скриваше дългата ми коса и част от лицето, така че от главата ми в очи се набиваха главно мустаците. Фигурата също имитирах много успешно с дрехи от баща ми: широки панталони, риза с вратовръзка, сако и шкембето на шефа с една възглавничка под панталоните, както и мъжките на краката ми. Появата ми предизвика изненада, след това бурен смях и сценката с репликите, които изговорих, имитирайки го, имаше огромен успех. Особено развеселен беше шефа – човек с чувство за хумор, иначе не бих си позволила подобна шега. Жена му много се смя и пак му обърна внимание, че трябва да поотслабне. Доволна от успеха, след това побързах да се преоблека. Обаче с огромна изненада, а след това и в шок установих, че по никой начин не мога да отлепя мустаците от лицето си. Както и да се мъча. Наложи се да се примиря засега с това, и пак се появих пред всички с мини-поличка, блузка, с голяма карнавална кордела в косата и мустаката. Отново бурен смях. Независимо, че всички ми влизаха в положението, който и да ме погледнеше по време на цялата вечер не можеше да скрие смеха си. Помогнаха ми да стигна до вкъщи с кола, а там баща ми, който е химик, се справи бързо с положението. Но оттогава всички ме занасят за тези юнашки шефски мустаци. И аз не се сърдя! Приемам го с усмивка.

Марга Билева

Nota Bene: JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!

Ако тази история ви харесва, можете да изпратите и вашата на специалния ни адрес – stories@jobtiger.bg
Не се стеснявайте, изпращайте!
Подробни детайли за юбилейния конкурс!

Историята участва в конкурсния период 21.08-20(24).09

Името ми е Зорница и преди известно време работех в аптека в град Плевен като компютърен оператор.Сега ще Ви опиша една случка, при която с чувство за хумор успях дя се измъкна от скандал с ядосан клиент.
Един ден на работа бях сбъркала лекарствата на човек и бях дала грешни милиграми, а това е доста опасно.Клиентът, както казах се ядоса и ме извика навън. В този момент аз се представих със следните думи:“Добър ден, господине! Аз съм основателка на „Гаф Академи-Хора стават за смях! Кажете какъв е проблемът, може пък някак да го решим.Човекът както беше ядосан , изведнъж започна да се смее и каза че проблемът вече е решен.И така се измъкнах.

Зорница Ганчева

Nota Bene: JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!

Ако тази история ви харесва, можете да изпратите и вашата на специалния ни адрес – stories@jobtiger.bg
Не се стеснявайте, изпращайте!
Подробни детайли за юбилейния конкурс!