„Кариерата е изпитание. Офисният живот е приключение. Работата е океан от странни ситуации. Аз трябва някак да оцелея във всичко това…”
С това мото започва дневникът на неизвестен за нас млад рекламист и PR специалист. Неговите бележки ни попаднаха по сложен път. Ще ги публикуваме на порции тук – за ваше забавление и като извор на потенциални кариерни поуки. Авторът е политически некоректен, промискуитетен и егоцентричен, но пък пише любопитно. JobTiger не споделя неговите позиции и разбирания за живота, просто им дава трибуна.
Source: freedigitalphotos.net (Photo by: Naypong)
„Но ако нямаш амбиции, ако не си жаден за успех, за признание, ти се намираш на прага на падението. Аз съм се настанил там доста удобно.“ Милан Кундера е гений. Разбира се, това не е мое откритие. Освен че пише прекрасно, освен че е мисловно дълбок като стар геран, освен че е пич и си пада по „тънката част“ (ама някак философично, а не коцкарски), той периодично ме застрелва с лафове, които сякаш лично за мен са писани. Някакво такова „соулмейтско“ усещане ми създава, каквото много рядко намирам у други автори.
Проблемът е, че аз наистина не съм жаден за успех и кариера. Да не стане грешка – не че съм някакво деграде, което ходи на работа от немай къде и мрази служебния си живот до смърт. Не. Просто не съм пълен до якичката с болни амбиции да стана „капо ди тути капи“, да карам кола с мерник на предния капак и да дирижирам окаяните съдби на себеподобните в офиса. Ако искате да знаете, най-общо се придържам към тезата на Бертран Ръсел, че „един от симптомите на наближаващата нервна криза е убеждението, че работата ви е ужасно важна“. Баа тази важна работа, която няма и три месеца срок на годност. Рекламно-пиарският бизнес е същинското въплъщение на тленността – още не е отзвучала една кампания и вече никой не я помни, хеле пък да я ползва като ориентир за пазарното си поведение. Работата ни е да се правим на особено хитроумни, но аудиторията ни знае как да действа с нас – игнорира ни, забравя ни, не ни разбира, мрази ни. И за всичко това обикновено има добри основания. От работата ни не остава нищо смислено, за разликата от работата на един добър хирург, например. Ама това е предълга тема, няма сега да ви бъркам под ноктите с досадни умозаключения. (Ще ви разкажа при случай как моето отношение към кариерата ми създава постоянни главоболия, ама, както е казано в класическия български филм – „друг път“.)
В офиса днес ме чакаше клиент. Бях забравил за тази среща, мамка му. Закъснях с 12 минути. Дошъл е да си говорим за изискванията на новата им PR кампания, за концепции, стратегии и други подобни уреди за мъчение на общественото мнение.
-Казаха ми, че сте най-добрият тук – стартира непринудено клиентът.
-О, нима? Сигурно някой се е пошегувал.
-Не сте ли най-добрият?
-А… най-добрият в каква извадка? Във фирмата ни, в бранша, в света?
-Не попитах, но ми стига да сте най-добрият в света, повече не е необходимо.
-Слушайте, ще пиете ли едно кафе? Новата ни кафе-машина е италианска, а кафето ни за скъпи гости е от онова, което го акат някакви малки животинки и струва повече от отлежало малцово уиски.
-Кафето… го акат… животинки?
-Прощавайте, не исках да Ви стряскам. Всъщност, да, акат го. Едни азиатски бозайници, цивети им казват, ядат зърната на кафето и после го изкарват по естествения му път отзад. Разни безработни филипинци събират изпражненията, чистят, ровят и събират най-скъпото кафе, което е ферментирало по невероятен начин и има вкус на божествена мана. Поне така казват, аз не съм го пил, защото не съм скъп клиент и не ме черпят с него, но за Вас ще го уредя без проблем, ако желаете.
-Моля ви, един чай, ако може. От маточина. Благодаря…
След тази интродукция, бизнес разговорът беше странен, но завърши плодотворно. Клиентът си тръгна с една торба обещания, аз пък отнесох в кочинката ни друга торба задачи и се надявам, че плащащата страна е намерила тази транзакция за честна и удовлетворителна.
Денят извън това се проточи безкрайно и досадно. Времето бе скапано, а това винаги ме депресира. Чувствителен съм към дъжд, студен вятър и облаци като одитор пред опит да му пробутат фалшифициран годишен счетоводен баланс.
Короната на неприятните усещания бе разговор в ранния следобед с една от шефките ми. Тя изрази подозрение, че съм се държал непристойно с някакъв клиент от женски пол. Бил съм подхвърлил публично, че дамата е очарователна и е удоволствие да се работи с нея. Какво значело това, дали пък не значело, че с по-нелицеприятните клиенти не е толкова очарователно да се работи, мачизъм ли било, сексуален подтекст ли съдържало, сексист ли съм бил? Зяпнах.
Ей, да знаете – всяко изказване в офиса, което може да се изтълкува погрешно или превратно, ЩЕ се изтълкува погрешно или превратно. Особено ако те чуе шефката ти и тя самата е интелектуално ощетена войнстваща феминистка с лице като превтасал хляб и сексуален живот на самотен корал.
Прибрах се да ближа рани и едно ирландско уиски. Понякога разговорите с баба ми са добра антистрес терапия след подобни дни. Тя поне е симпатичен тип и е винаги на моя страна.
/To be continued… някъде следващия четвъртък/
Вашият коментар