„Кариерата е изпитание. Офисният живот е приключение. Работата е океан от странни ситуации. Аз трябва някак да оцелея във всичко това…”
С това мото започва дневникът на неизвестен за нас млад рекламист и PR специалист. Неговите бележки ни попаднаха по сложен път. Ще ги публикуваме на порции тук – за ваше забавление и като извор на потенциални кариерни поуки. Авторът е политически некоректен, промискуитетен и егоцентричен, но пък пише любопитно. JobTiger не споделя неговите позиции и разбирания за живота, просто им дава трибуна.
Source: freedigitalphotos.net (Photo by: Naypong)
Шефът ни събра на „голяма оперативка”. Същото е, като „малка оперативка”, но без анестезията на десетте минути продължителност. (Да, шефът се върна от болничните и изглежда епидемиологично безопасен, макар и да забелязвам, че едната му ръка се стрелка спазматично към чатала на всеки две минути.) Нещата са грозни. Не знам как иначе да го кажа, щом започна срещата с анекдот. А именно:
-Колко рекламиста са нужни за смяната на една крушка? Хахахахааааа, николко – ние сме в консултантския бизнес, не предлагаме електроуслуги.
А сега, де! Това признание, извинение или халюцинация е? Невърмайнд, да видим какво ни е приготвил за по-нататък. Две теми за деня. Първо, ще участваме в конкурса на наградите на гилдията ни и ще се борим за максимално много призови места с кампаниите от изтеклата година. Второ, имаме нов голям клиент – доброволческа организация от световен мащаб, бореща се за човешки права. Клиентът е „pro bono“.
Тези неща искат малко тълкувание. Първото значи, че ще ни се скъсат задниците от писане на презентации, защото имаме куп завършени проекти и ще кандидатстваме в 12 категории, в някои от които, с повече от едно предложение. Срокът ли? Ами, за вчера. Или почти там някъде. Второто от деня също е страхотен кеф. Голям нов клиент, йеее! Ама за без пари – това значи „pro bono“ на чист български. Страшен шик е да се работи за такива клиенти. Голямо име в портфолиото ти, което не е лошо за бъдещия бизнес. Но, и това „но“ е абсолютно непренебрежимо, подобни клиенти са бич божи. Товарят те с работа, „колкото поемеш“, звънят ти по осем пъти на ден за всичко, което им хрумне, бъркат ти се в работата без никакъв свян и през цялото време излъчват внушението, че те ти правят услуга, а не обратното. Ами, честито да ни е в офиса – досега въртяхме пръсти с двата вагона клиенти, сега вече ще имаме и още малко задачи, да не седим „празни“, дето викаше прабабата на съседа.
С Джеки се разбрахме с половин поглед. Десет минути по-късно лочехме по един голям бърбън в нашето пристанище-убежище на триста метра от офиса. Много зачукано заведение в някакъв частен апартамент. Така и не разбрах колко е легално, но беше спокойно, закътано, пиенето беше на приятелски цени и имаше две сервитьорки с поли, които тъкмо започваха и рязко свършваха.
Джеки е като мен – акаунт. Всъщност аз съм акаунт и копирайтър. Викат ми галено „Споделения ресурс“. Просто имаме няколко компании в корпорацията. Едната е рекламна агенция, друга е PR агенция, има и още няколко фирми, покриващи останалите дейности в нашия бранш. Та, аз съм акаунт мениджър в PR агенцията и копирайтър в рекламната агенция. В останалите звена още не са ме поканили да работя.
-Пак ще сглобяваме презентации до среднощ, а? – измърмори Джеки.
-Копеле, така е, но все ми се струва малко по-добро от това да копаем лигнитни въглища до полунощ.
-Да ти имам утешенията, човече – на бай Васил Чертовенски го докарваш! Така погледнато, то си е по-добро и от това да лежиш в Централния софийски с трима рецидивисти съкилийници, ама не усещам това да ме ободрява особено…
-Имаш недовършена представа за живота, пич. Я ми кажи, има ли полза да се оплакваш, щом не можеш да промениш обстоятелствата? Пак ще го направиш, но ще ти е допълнително неприятно, заради нагласата ти, че си предварително нещастен и прецакан. И аз имам подобни импулси, но се сугестирам по темата от известно време и вече съм почти в състояние да изям жив плужек без възражения, ако това е наложително.
Не стигнахме до единомислие, но бърбънът бързо ни пренасочи към по-жизнеутвърждаващи теми. Двайсетина минути по-късно налапахме по два ментоса за маскировка на дъха и се възкачихме обратно по офисната стълба в царството на манипулативните техники и препоръките към консуматорите, както им викат гальовно в Дойчланд. Предиобедното питие е основна техника в сложната философия на офисното оцеляване, казвам ви.
От счетоводството ме викнаха за някакви фактури. Вътрешното ми „аз“ пребледня, но външно никой нищо не разбра. Причината е проста – счетоводството е материя, която ме хапе по задника без жал и спирачки. Курсът по въведение в счетоводството за „акаунти“ ме докара почти до истерия, а имплементираната във фирмата ни система за плащания и фактури присъства във всеки втори от кошмарите ми. Тази проблематика е първа братовчедка на онази другата, с екселските таблици. Като се замисля, цяло чудо е че оцелявам вече три години в офиса, без да предизвикам бизнес катастрофа със заряд на водородна бомба от сто мегатотона.
Този път ми се размина изключително тънко – дребна грешка в някаква дата на една от десетките фактури, които пускам. Малко ми дуднаха, малко се опитваха да ме унижат, но аз пресях важната информация бързо, научих си урока и през останалото време на лекцията си мислех за двете сервитьорки с късите поли. Ако кимаш замислено и гледаш леко извинително, това обикновено минава, както отдавна съм се уверил.
Главното счети е труден за издържане микс – откровено интелигентен, но безобразно педантичен. Яде само зелени неща, не пие, не пуши, може да работи 80 часа без почивка, занимава се с йога и смущава всички с поглед. Но е типичен представител на описателния лаф, че „Счетоводителят е към парите, като зло куче, вързано за слива. Ни ги яде сливите, ни на друг ги дава.“ И се кланя само на един бог – правилно издадената фактура.
На излизане от кабинета му се сблъсках с Мери. Сблъсъкът бе мек, поет и отразен от еърбега й. Аз винаги така излизам от кабинети, в които ме пляскат – уж внимателно и учтиво, но точно след прага развивам невероятна скорост. Този път уцелих неволно задалата се нова асистентка. Мери ми се усмихна дружелюбно:
-Хари, нали ще присъстваш на фирменото коледно парти другата седмица?
-Ами, вероятно, ако не ме сгази трамвай или недоволен клиент дотогава… („О, да, да, да, Мери, ще присъствам, дори и валяк да ме сгази, щом ти ще си там…“)
-Супер, ще се опознаем и в по-неформирана обстановка тогава.
Мери отлетя нанякъде. „По-неформирана“, хъх?!? Бърбънът от преди обяд ми помогна да не полегна възнак от смях, но усетих остра нужда от втори, веднага. Не-е-е, това с „веднага“ няма как да се получи.
Седнах си на бюрото, опънах си пергелите удобно, прогоних с нечовешки усилия мисълта за Мери в минижуп и коледен гирлянд на шията, глътнах малко мента-глог-валериан и отворих Power Point за първата от плеядата чакащи ме презентации. Погледнах внимателно екрана, изпих още няколко мента-глог-валериан и потънах бавно в класически брьогелов кошмар на „творческо презентиране“.
Споделям необходимостта да спазваме фирмените изисквания за правилно свършена работа,което е важно за подредеността в обществения живот.
Извън протокола за професионална етика всеки в средата си и в семейството
има своята индивидуалност и значимост.
Да бъдеш семпла, ненатрапчива и земна личност е за осъзналите смисъла да бъдеш достъпен и полезен за тези,които могат да разчитат на добрите ти намерения и приятелство.