[Stories] Сбогом…и не благодаря за рибата!

13 декември, 2011 Стефан Марков Няма коментари

Историята участва в конкурсния период 21.11-20(24).12

Когато Дяволът си няма работа, се появява първо под формата на скука, а след това и като изкушение. Именно така ми се яви и на мен, преди десетина години. Зарязах леката си и добре платена работа зад марков компютър с бърз интернет достъп и се устремих към една западноевропейска държава, за да се превъплътя повторно в ролята на студент. Естествено, метаморфозата на житейските условности означаваше и съвсем нов тип прехрана. Прехрана, встрани от компютъра с интернет, но много навътре във всеки вид тежка физическа работа. Честито на мен!

Явление първо

Ресторантът на Оливър беше изключително приятен и предлагаше средиземноморска кухня на високо ниво. Така изглеждаха нещата, ако човек влезеше от парадния вход. Аз намерих връзки и влязох от задния, за да потъркам чинии и прибори. Занимание, само по себе си прелюбопитно. Ако ти разказват за него.

Много хубаво е при Оливър. Кухнята е тясна, затова пък претъпкана с обслужващ персонал. Температурата по обед никога не надхвърля 52 градуса, а слабо говореният от мен език звучи някак веселяшки, когато шефът крещи заповедите си на тъмносиния ми колега, а той му крещи в отговор на някакъв друг език. Тъмносиният ми колега наистина беше такъв – родом от Сиам, Цейлон, или както сега му е името на този остров – той внасяше ведрост с подчертано човекоядската си физиономия и неотразимия си цвят на кожата. Като казвам „неотразим”, имам предвид неспособността на светлината да се отрази от толкова тъмна кожа. Но пък и светлината не настояваше твърде много. (А на какъв език говореше колегата, никой не бе разбрал в течение на години. Много тайнствено…)

Миенето на чинии е лесна работа, тъй като не ги миеш ти, а миялната машина. Виж, миенето на тенджери и тигани, е друго нещо. Пък лъскането и полирането на приборите каква забава е, чудно е, че не се е разчуло!

С Оливър се разделихме след 5 месеца, тъй като заподозрях, че ме мами с печалбата и не дели с мен поравно.

Явление второ

Новопридобитите знания се губят, ако не се затвърдят бързо. Следвайки тази максима, натъкмих нещата така, че да ме вземат в мензата на университета ми.

В мензата ме обожаваха. Е, всъщност не ме обожаваха чак, но ме търпяха. Казах им, че разбирам от работа на мек стол с компютър пред мен, но те се проявиха като говеда и ме сложиха да мия чинии. То, така се казва де, ама аз миех тенджерите, баките и черпаците само. Чиниите ги миеше едно съоръжение, дълго 7 метра и струващо милион и половина евро. Изпитвах неподправена гордост, че сме колеги с нещо толкова скъпо и високотехнологично.

Изумително е колко много тенджери и баки има в една менза. Като се отчете обстоятелството, че там ежедневно се готвеше за 5500 студента, просто е неразбираемо откъде идваха тези стотици съдове. И все мръсни. На миялната машина и мивката си сътрудничехме (не казвам умишлено „партнирахме”) с един местен от сексуалните малцинства. Хубаво и мило момче, но така и не можах да свикна с гледката на белите му хавлиени чорапи. Въпреки това, толерантността ми не намаля и за миг, защото колегата миеше като звяр и чорапите въобще не му пречеха.

Повече трудности имах с шефа на персонала, който беше незаконороден внук на китайски император и локална хубавица. Истината е, че той никога не спомена нищо конкретно за родословието си, но поведението му бе величествено и отблъскващо едновременно, при това, непропорционално много, като за ръст от 155 сантиметра. Неведнъж ме е преследвал до съблекалнята, за да ми обясни какво мисли за моето миене и да ме покани да повторя. Що не ме харесваше тоя човек, за мен си остана една мистерия.

Споделяйки убеждението, че руснаците са прави, когато казват „От хубавото – по малко”, един ден хлопнах шефа на персонала с малък дървен черпак по челото, изплезих се на целия наличен състав и се уволних с тържествено оттегляне. После имах едни разговори с шефа на мензата…

Явление трето

Бюрото за временна студентска заетост е храмът, пред който бият чело ежедневно стотици безхаберни студенти. И това е добре. Ако имаха хабер, щяха да преминат директно на сън гейзинг или обикновена фотосинтеза, според възможностите си. Проблемът е там, че въпросното бюро урежда почти без изключение човеконенавистни и омерзителни работни позиции. Не знайки този факт, аз се цаних с глуповата усмивка на едноседмичната работа „помощен персонал в завод за риба”.

Една седмица ставах в 03.30 през нощта, мятах се на велосипеда и прекосявах града надлъж. Там не ме чакаше рибата, а просто три полякини в един стар Фолксваген. Докато успеех да изсънувам наполовина съня си, в който аз и трите полякини правехме ужасни неща, Фолксвагенът заковаваше пред завода за риба, на някакви си 60 километра от града, в който живеехме.

Работата със замразена риба страда от сериозни ограничения в развлекателен и духовен аспект. Рибата, дори когато е съвсем жива, не може да възбуди особени пориви или да те подтикне към философски размисъл. Когато пък е мъртва и замразена в кашони, тя се превръща в синоним на „съсипваща досада”. А самата работа с нея е просто с нищо несравнима. Целодневно асистирах на една тежка преса, та след като тя разчупеше кашона със замразената риба, аз го изсипвах в някакви уширения на поточната линия и поизбутвах отделните рибки нагоре по конвейера.

След половин час бачкане, трите чифта памучни и единият чифт дебели гумени ръкавици спират да вършат каквато и да е работа. След един, вече не правиш разлика между лява и дясна ръка. След още един час разбираш, че светът е едно безбожно място и, ако има истинско средоточие на пълната безсмисленост, то това е именно тази фабрика.

Колко мозъчни зони са се анихилирали в главата ми, докато аз се пулех на рибите и те ми се пулеха на мен, никой не може да отгатне. Факт е обаче, че трите полякини в края на работния ден ми изглеждаха малко нещо скумриести и 60-те километра съвместен път на връщане не можеха да породят нито една единствена мръснишка мисъл в главата ми.

Разделих се с полякините и рибите след една седмица – както си беше по договор. Краят на тази работа не подрани нито с миг. Мисля, че оттогава не съм същият човек и ето, вече години си блъскам главата, как съм можел в детството си да имам 3 аквариума.

После имаше Явления четвърто, пето, шесто… Не се отричам от никое, просто не искам да ви оставя с погрешното впечатление, че се хваля.

Христо Касъров

Nota Bene: JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!

Ако тази история ви харесва, можете да изпратите и вашата на специалния ни адрес - stories@jobtiger.bg
Не се стеснявайте, изпращайте!
Подробни детайли за юбилейния конкурс!

декември 2011, Конкурс

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *