[Stories] Моята история

Историята участва в конкурсния период 21.11-20(24).12

Помня първия си учебен ден, така сякаш беше вчера. Никога няма да забравя колко ме стискаха обувките, защото бяха с един номер по-малки (само такива бяха останали на щанда в Детмаг) и колко много плаках и се сърдих на майка, защото тя беше завършила вече училище, а аз сега започвах.

Никога няма да забравя абитуриентския си бал, защото той беше моята сбъдната мечта, моята собствена Охридска приказка, а аз бях принцесата в него с  роклята си от бяла коприна и с цветя около талията.  И с 12-сантиметрови токчета.  Тези обувки бяха убийствени в буквалния смисъл на думата, но аз цяла вечер танцувах и танцувах, толкова много танцувах, че като се прибрах в България все още не можех да ходя.

Един месец преди изпитите вече бях на село с всички учебници по история и български. Учех. За разнообразие и по английски на почивките. Помня, че нощите преди изпитите не можех да спя и по цяла вечер четях.

Не можех да повярвам, че на първо класиране не бях приета. Толкова ми горчеше в гърлото, че се давех. Обещах си на следващата година да следвам мечтата си от детството и кандидатствам само и единствено археология. Да, археология и нищо друго.

Виках като полудяла. Сестра ми, тогава шести клас, и тя викаше с мен, макар и да не разбираше защо. Крещяхме от радост и скачахме по леглата. На втория етап съдбата даде шанс на още един икономист.

Шест години в столицата, в най-големия университет в България. Степени, паралелно две специалности, магистратура, работа през цялото време, дипломиране с шестици. Не се омъжих, не беше подходящото време…

Била съм на толкова много интервюта за работа, но си ги спомням всички с детайли. Срещала съм толкова различни хора, някои от тях толкова ужасно и просташки цинично се държаха на самото събеседване, че съм си тръгвала бясна. Помня, че след едно интервю, на което две дами, едната от които в напреднала бременност, тестваха интелигентността ми с елементарни за мен математически задачи от осми клас и проведоха псевдо – психополицейски разпит за цветовете в дома ми, дрехите и за тези, които ще нося сред приятелите,  с цел да достигнат до дълбините на душата ми и да изровят и най-мрачните тайни от нея, а после  ми се обадиха и казаха, че не съм подходяща. След обаждането слезнах долу на пейката пред блока и се разплаках. Не се разплаках, а се наплаках. Долу, защото нашите бяха вкъщи и не исках да ме виждат разстроена. Обаче се качих бързо, защото заваля дъжд и аз трябваше да продължа. Явно лилавото не е било на мода през този сезон.

На друго интервю, млад директор на банков клон съвсем приятелски ми да даде джокер какво да правя, за да го спечеля на моя страна. Била съм много красива и умна,  а той беше много арогантен. До ден-днешен помня репликата му: „Зная всичко за теб, нашият юрист те провери. Кажи си сега за ”Зелената карта – София – сватба…

Доведох до отчаяние един бъдещ работодател, когато му съобщих, че имам намерение някой ден да имам деца…

Много пъти съм се питала къде бъркам? В началото, когато тръгнах по интервюта нямах нужното образование и квалификации. После пък нямах опита по специалността, а после пък, след много други неща и зигзагообразна линия в кариерата си взех, че  придобих всичко това с много труд и усилия и станах неподходяща поради „недостатъчните възможности, които можели да ми предложат”…Трала-ла.

На интервю за работа слагам почти винаги сив или черен костюм, с дълга или средно дълга пола. Едва забележим грим с бледо червило, нося сребро, за да не се натрапвам. Държа се сдържано и отговарям точно, ясно и сбито, а когато ситуацията го налага и на английски. Не претендирам, че съм добра по френски. Държа вдигната главата си и гледам в очите , но не арогантно и надменно. Понякога свеждам или отмествам поглед, за да не притеснявам събеседника си, давам си му личното пространство, което си е негово, а не че избягвам въпроса. Усмихвам се, защото винаги се усмихвам. Нося високи обувки и винаги съм себе си.

Интервюто за последната ми работа беше през обедната почивка, а аз облечена с дънков сукман и с дънкови боти. Не носех даже дамска чанта и си подвъртах ключовете на колата. Със сегашния ми шеф бяхме седнали до една масичка до бюрото на сегашния ми пряк ръководител и си говорехме на български и на ти. За пръв път говорех за това, което НЕ знам  и което ще трябва да науча евентуално. А като си помисля, че  този телефонен номер първо го бях хвърлила в кошчето и след кратък размисъл го изкарах от там. Такава съм си. Преди да изтече седмицата, точно както обещаха, ми се обадиха ТЕ.

И сега изводът какъв е? Да, много е важно и абсолютно задължително е, когато кандидатстваш за нова работа да си добре подготвен, уверен че я искаш и да покриваш максимум изисквания, но това последното не е ултиматум, защото и самата компания трябва да си създаде най-подходящия човек за нея, а не да разчита на „готов продукт”, тъй като  скъсявайки по този начин времето за създаване или обучение и ползвайки го в завършен вид има опасност да се изгуби неговата оригиналност или пък той да заслепен от  закоравелите си виждания от предишната си работа, да превърне в рутина цялата идея и съвсем да изостави творческото мислене.

Процесът на интервюто е двустранен. И двете страни искат най-доброто за себе си, и за двете страни съществува голям риск от заблуда и разочарование. Загубеното време не може  да се върне назад и остава само възможността да се ползва като житейски и професионален урок за в бъдеще.

Няма универсално правило за успех. Хората, принципите и организациите са различни и уникални. Когато човек знае какво търси винаги ще го познае, когато го намери. Важи и за двете страни.

Милена Зетова

Nota Bene: JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!

Ако тази история ви харесва, можете да изпратите и вашата на специалния ни адрес – stories@jobtiger.bg
Не се стеснявайте, изпращайте!
Подробни детайли за юбилейния конкурс!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *