Историята участва в конкурсния период 21.11-20(24).12
Днес имам юбилей. Ще провеждам интервю за хилядната позиция за работа. Кога станаха толкова много? Все още помня първото. Беше преди пет години. Токущо бях спечелила конкурса за началник на отдел „HR” във фирма за подбор на кадри. Знам какво се говореше тогава за мен. Била съм много амбициозна и безкруполна кучка. Може би бяха прави, но аз имах много добро образование, квалификации и опит. Постъпих на тази работа заради високата заплата и имиджа на фирмата. Останах, защото открих, че ми харесва да правя точно това. Да открия подходящия човек за конкретно място. Не е лесно. Греших не един път. Това ми костваше освен скандала от шефа и финансова санкция. Мисля, че второто ме научи да бъде много прецизна в избора си. Когато не прецениш вярно – нанасяш щети на фирмата и на нейния имидж. Естествено е тя да си ги търси обратно от мен.
Днес знам, че колкото и да ми е симпатичен даден кандидат – няма място за емоции в работата ми. На какво ли не съм се нагледала в интервютата: сълзи, отчаяние, заплахи… Има хора, които мислят, че това е последния им шанс и ако не го получат се сриват или стават агресивни. Защо са толкова наивни? Докато е жив човек – винаги има шансове за много неща, включително и да работиш. Кога ще разберат, че ако не ставаш за тази работа – ще ставаш за друга? Гледаш ги хора образовани, умни, разумни, млади… пък робуват на илюзии. Моята приятелка Катя се яви на двайсет интервюта за юрисконсулт само за месец и все не я одобряваха. Депресира се. Толкова пари и нерви беше изразходвала, а получаваше само откази. Гаджето я заряза. Родителите й се разболяха. Те и преди не бяха много наред със здравето, а с годините растат прогресивно. Не беше нейна вината за това, но тя не го разбираше. Чувството за вина я сграбчи в жестоките си нокти. Говорих й, говорих й… само сълзи сополи. Файда никаква. Тогава отидох в най-близкия магазин и й купих куки за плетене и няколко разноцветни гранчета. Викам й: „Вземи, че ми оплети един шарен пуловер за зимата преди да си сложила край на живота. За спомен.” Тя пак ревна: „Ама аз не мога да плета!” Аз не се предавам: „Ами, научи се. Не е трудно. Толкова неуки жени го могат, а ти имаш магистърска степен. Сващаш бързо. Уредила съм ти и учителка – баба Пена от апартамента под мен. Жената е с благ характер. Ще те изтърпи.” След като поспорихме известно време, абе направо си се карахме яко, тя се захвана с уроците. Научи се. Който не е пожелал, той не се е научил да плете. Плете и разплита и накрая ми оплете пуловера. Като го облякох – всички много го харесаха, а една колежка каза, че нейната комшийка има фирма за ръчно плетиво и ме помоли да й го дам, за да го покаже. Още на другия ден го дадох. Много го харесала. Катя някак особено превивала бримката, а и имала усет за цветовете. Искала да се запознаят. Е, срещнаха се. Допаднаха си. Естестнено. Една юристка си е много ценен кадър навсякъде. Веднага й предложи да й стане съдружник. Започнаха да изнасят за чужбина. Провървя им. Сега Катя печели на ден толкова пари, колкото щеше да взема за цял месец като юрисконсулт в някоя малка фирма. Вече има и съпруг и дете. Очаква второто. А една от жените, които кандидатстваха за продавачки в магазин за парфюмерия – яка мома от село с ръце като лопати, пренасочих към ресторантьорския бизнес. Добре, че ме послуша за разлика от десетки други. Изкара курсове. Сега е готвачка в елитен столичен ресторант. Манджите й са в кръвта. Доставя й удоволствие да измисля нови и нови кулинарни глезотии за клиентите и получава много добра заплата. Ако я бях избрала –щяха да я уволнят след два-три дена. Не беше за парфюмериен магазин. Един мъж кандидатстваше за портиер, а беше сто и двайсет килограма. Викам му: „Защо искаш да стоиш осем часа на стола за тази малка заплата и да си съсипеш още здравето? Помисли. Не е ли по-разумно да си намериш работа, където има много движение?” Напсува ме и си тръгна. След шест месеца – дойде с букет цветя. Намерил си работа като разносвач на призовки в съда. Отслабнал. Чувствал се добре, а и парите били повече. Извини ми се. Винаги обеснявам на кандидата защо не е подходящ за тази работа. Така са ме учили в Университета. Да зачитам личността. Да не я наранявам. Да й посоча, че има и други варианти и вероятно някой от тях е точно за нея. Не всеки разбира. Хората са прекалено заети да робуват на нараненото си Его. „Не ме избраха!” „Защо точно аз?” „С какво другият е повече от мен?” Това са глупости. Всеки човек е уникален съссвоите плюсове и минуси. За едно става – за друга – не. В едно му върви – в друго – не. Трябва само да заложи на плюсовете си, а не да се явява на интервюта, където ще лъснат минусите му. На какви ли не куриози не попадах. Какво ли не чух. Какво ли не видях. Българите сме пълни с комплекси. Дори самата аз имам, но се мъча да ги потискам. Живеем с чувството, че сме най-, най- във всичко.
Време е да вървя в кабинета си. Винаги съм точна. Дължа го на хората, които ме очакват в приемната. Глътка вода. Последен поглед в огледалото. Всичко е наред. Грим. Парфюм. Костюм. Напред към 1000-то интервю! Дали ще съм тук и за 10000? Едва ли…
Бисера Дживодерова
Nota Bene: JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!
Ако тази история ви харесва, можете да изпратите и вашата на специалния ни адрес – stories@jobtiger.bg
Не се стеснявайте, изпращайте!
Подробни детайли за юбилейния конкурс!
Вашият коментар