Историята участва в конкурсния период 21.11-20(24).12
Що за животно е Бончо? Бончо накратко е трън в петата, таралеж в гащите и цирей на задника. Бончо е същество от друга планета и витаещо непрекъснато в други вселени. Ако сте чели книгата на Астрид Линдгрен „Емил от Льонеберя”, Бончо е точното превъплщение на Емил, с тази разлика, че Емил прави бели, защото а пакостливо дете, а Бончо- защото е…. ами…..и той не знае!
С Бончо работим в една фирма. Всъщност аз съм един вид началник. Бончо е от типа хора, които умеят да се молят много окаяно за аванс от 20лв, защото с последните 20лв. са купили някоя глупост като например…. кактус за комшийката. А как се работи с Бончо? Трудно! Ето и доказателство за това.
Изпращаме Бончо да купи части и материали за магазина, в който продавач- консултант е Донка. Той трябва да отиде до другия край на София. Естествено той се бави повече от необходимото и вместо да се върне за два часа, на него му отнема към шест. Решавам, че просто се е унесъл пак в своя си свят и е гонил духовете из мислите си. Когато обаче се появява отново в офиса, започвам с повишен тон от вратата:
-Бончо ти кога излезе?
-Ами преди малко- отговаря ми той.
-Как преди малко, бе?-продължавам аз- Много странна представа имаш за време! Марш да те няма, занеси стоката на Донка.
Бончо обаче не тръгва към Донка, а към служебния автомобил. Нямам вече нерви за да се разправям и заставам зад един от прозорците, който ми дава ясна видимост и стоя като на пост за да го наблюдавам. Бончо отключва автомобила, пъха глва вътре, след секунда виждам главата му и букет цветя в ръцете му.
Броя, броя цветята отдалеч и все ги изкарвам четен брой.
-Явно, си казвам, без да иска е скъсал едното цвете някъде по пътя.
Бончо влиза в сградата и се насочва с букетчето към Донка. След секунда чувам Донка да крещи:
-Селянин прост! Стара съм, ма не съм умряла! Мизерник! Не те ли е срам?!?
-Амаааа! Цял лев за това съм дала, ма! Да та уважа! Нали знаеш, че те уважавам?! А ти, селянин ще ме наричаш. И прост. И мизерник! А аз само да те уважа!
След малко Бончо се качва към офиса и си говори под носа:
-Прост съм бил. Аз пари нямам, ама левче за нея дадох. За да я уважа.
Питам го:
-Бончо какво стана?
А той отговаря:
-Ами на един светофар до Централни гробища една баба продаваше цветя по левче букетчето. И аз понеже имах точно левче, а и се смилих над бабата, пък и Донка защото я уважавам, реших да и купя на колежката цветя. А тя? Чу ли?
Оказа се, че бабата просто е взела от някой от гробовете букетче, оставено от някой опечален и го е продала на нашия наивен Бончо. Така Донка вместо да получи читав букет цветя, получи цветя от опечалените….
Пънар Кязим-Зинал
Nota Bene: JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!
Ако тази история ви харесва, можете да изпратите и вашата на специалния ни адрес – stories@jobtiger.bg
Не се стеснявайте, изпращайте!
Подробни детайли за юбилейния конкурс!
Вашият коментар