[Stories] Как се раждат кошмарите*

Историята участва в конкурсния период 21.10-20(24).11

Признавам си без бой – никога не съм си падала по канцеларската работа. Задълженията на разните му там офис асистенти, офис мениджъри и прочее производни на секретарската професия от край време ми се струват дяволски досадни. Не съм и предполагала обаче, че ще се окажат непосилни за мен…

Докато един хубав ден не се озовах точно в един такъв офис. Уж бях на стаж по превод, уж трябваше да се запозная с тънкостите на бъдещата си професия… Да, ама не! Любезните служители в агенцията явно бяха решили, че за пет дни по четири часа така и така на нищо не могат да ме научат (факт), така че защо изобщо да се затормозяват с мен? Първите дни си седях кротичко на компютъра като невидима, прилежно изчетох десетте страници описание на каналния ред, по който се приемат, възлагат и предават преводи, още по-прилежно си преведох двете текстчета за упражнение… и накрая, от нямане какво да правя, започнах да ровичкам в Интернет.

Само че по едно време изглежда се усетиха, че все пак може да ме използват за нещо, и ми връчиха онова бутонче, дето отваря входната врата при позвъняване – да тренирам бързи рефлекси. Ама да не мислите, че е проста работа? Докато се науча да го натискам достатъчно силно и достатъчно дълго, успях да си спечеля дузина гневни погледи – не друг, ами лично шефката стояла долу на студа и не могла да влезе, та се наложило да звъни повторно! Ама може ли такова нещо, смъмри ни с леден тон тя, ами ако беше някой клиент?! Та оттогава ми оставиха бутончето само да си играя с него, а секретарката си натискаше едно копче на нейния пулт – да й е мирна главата.

Е да, ама на третия ден тя взе, че не дойде на работа (детенцето й се разболяло), и познайте какво възложиха на новата стажантка? Познахте – какво ли не! Като за начало ме запознаха с машината за кафе… и ме пратиха да го поднеса лично на шефката – срам не срам, пристъпих плахо в кабинета й, като не забравях да гледам упорито в пода с надеждата, че не е разбрала по чия вина е кръстосвала вчера пред входа. (За щастие, не беше.) После минах на второ ниво – машината за рязане на хартия. Почти успях да я задръстя в усърдието си да ликвидирам по-бързо поверената ми купчина непотребни листове… но едно момче наблизо чу предсмъртните й хрипове и ме хвана в крачка, преди да набутам вътре втория, вече смъртоносен сноп. Раздели го на пет-шест спретнати купчинки по няколко листчета и внимателно ги пусна една след друга, а машинката доволно замърка. Как да е, допуснаха ме и до трето ниво – копирната машина. Само че ми отне около десет минути да преснимам документ от три страници (така де, бях работила с ксерокс и преди, ама оня в библиотеката беше някак по… автоматичен.)

На следващия ден, навярно с надеждата да сведат щетите в офиса до минимум, ме натовариха с извънредно поръчение – да се сдобия с нотариално заверено копие на едно пълномощно за превод. То нотариусът бил ей тук, зад ъгъла… Обзе ме неистово желание поне този път да докажа на какво съм способна. Уви! Когато след десет минути енергичен ход очакваният ъгъл упорито отказваше да се появи, си дадох сметка, че в бързината съм поела в обратната посока. Олеле… Е, накрая някак си намерих заветния адрес и за капак, заварих огромна опашка. След има-няма час и половина, подтичвайки в лек тръс, най-сетне се завърнах благополучно в офиса.

Обаче се наложи да мобилизирам цялото си самообладание, за да не хукна обратно… Съдбата ми беше подготвила поредното изпитание – разговор по телефона с клиент-чужденец, владеещ само развален английски, и то с неподражаем (арабски?) акцент. Някак успях да изпелтеча, че и трите светила от офиса, с които пожела да говори, в момента не са на разположение. Но после дойде трудната част – той се впусна да ми обяснява какво точно иска. Моментално осъзнах, че шансовете да разшифровам съобщението му клонят към минус безкрайност, и капитулирах – изчаках го да свърши тирадата и с най-учтивия възможен тон го помолих да позвъни отново малко по-късно. Добре че смяната ми свършваше…

През последния ни следобед заедно „колегите“ се смилиха над мен (все пак беше петък!) и ми дадоха по-леки задачки – да залепя на огледалото едни поздравителни картички от клиенти, а на няколко десетки плика за писма – лепенка с името и адреса на фирмата. Е, поне това успях да свърша, без да привличам излишно вниманието към себе си. И накрая, по живо по здраво, казах сбогом на офиса, на машините, на шефката… и на преводите, с които се предполага, че се занимава агенцията. Вярно, не напреднах чак до там, че да се сблъскам отблизо с тях, но… поне едно научих със сигурност – от мен секретарка няма да излезе J

Впрочем, ако случайно се чудите – не съм блондинка.

 


* (Пре)разказ с елементи на преувеличение, но вдъхновен от реални събития

Десислава Недкова

Nota Bene: JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!

Ако тази история ви харесва, можете да изпратите и вашата на специалния ни адрес – stories@jobtiger.bg
Не се стеснявайте, изпращайте!
Подробни детайли за юбилейния конкурс!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *