Историята участва в конкурсния период 21.10-20(24).11
Това беше първото ми интервю за работа нищо, че наближавах 50-те. Досега се бях явявал като човек, който го наемат да работи, а днес щях да застана от другата страна – като работодател. Чувствах се някак странно. Много добре помнех десетките хапливи забележки от тези, които ме наемаха или не пожелаха да ме наемат. Вторите бяха много повече от първите. Не мога да си обясня какво не ми харесваха. Млад бях. Образование имах. Квалификация. Стаж. Изглеждах прилично. Не съм им вдъхвал доверие. Че за 5-10 минути какво точно разбраха за мен? Толкова траеше едно интервю тогава. Днес е повече. И документите са цял куп. Мисля, че трябва да съм много благодарен на тези работодатели, които дълго време не ме харесваха и ме унижаваха с какви ли не въпроси и подмятания. Станах по-амбициозен. Реших да си направя фирма и тъй като нямах пари и дълго време правих какви ли не опити да ги намеря, най-после открих най-прекия и лесен начин към тях. Ожених се по сметка. Жена ми е с десет години по-голяма от мен и с петдесет килограма по-тежка, но баща й е шеф на голяма коопорация, тъй че никак не върви зет му да няма собствен бизнес. Не съм глупав. Разбирам си от професията. Не ме мързи да работя. Подранявах. Закъснявах. Година, две – пет. Доказах, че мога да бъда добър собственик на голям магазин и го получих в центъра на града. Днес ще набирам персонала му.
Сядам в стаята и моля секретарката си, естествено избрана от жена ми и затова е толкова грозна, да покани първия кандидат. Влиза младо яко момче. Нахакано. Знае си цената и затова първо пита каква ще е заплатта. Отвръщам му, че зависи на кой пост ще го назнача, а и тя не е постоянна величина. Ще започне с една сума, а по-късно тя ще се увеличава плавно или скоковидно в зависимост от работата му. Младежът се вижда само на най-отговорния пост. Бил завършил „Право”. Обяснявам му, че най-отговорният пост е за мен, а колкото до „Правото” то някак не се вписва в магазин за облекло и обувки. „А-а-а, нали ще има дела с клиентите. Ще ги водя аз. Имам приятел съдия – той ще урежда да печелим винаги ние.” – гордо ме осведомява младият юрист. „Няма да има никакви дела с клиенти, защото нашата основна задача е да помагаме на всеки човек да си намери най-подходящите дрехи и обувки. А колкото до приятеля съдия – и аз имам, при това са петима и то приятели от детството, но с тях си пия пиенето в събота вечер и играя футбол в неделя преди обяд. Те си гледат своята работа, аз – моята. Мисля, че трябва да търсите на друго място реализация на възможностите си, млади господине! Довиждане.” Че като скочи младежът, че като се развика, че го дискриминирам, понеже бил млад, а аз вече съм мъж на години. Посяга дори да ме бие. Спокойно станах от стола. Отидох при него. Хванах го за рамото и го изхвърлих от стаята. Сега очаквам призовка за нанасяне на средна телесна повреда. Така ме заплаши като слизаше по стълбите. Вторият кандидат беше възрастна жена. Учителка-пенсионерка. С осем диоптъра очила. С високо кръвно и диабет. Двамата й сина били без работа. Мъжът й също, а при това и пиел. Имала петима внуци от трите брака на големия и още четирима от двата на малкия, а те се учели добре, ама нали издръжки трябва да се плащат… Кандидатствала за продавачка, но можело и за чистачка. Добра жена. Животът я мятал и премятал както му скимне. Какво да я правя. Взех я. Не знам каква работа ще върши, но сърце не ми даде да й откажа. Приятно ме изненада третия кандидат за работа – младо тъмнокосо момиче, токущо завършило „Детска педагогика” в Университета. Умно, хубаво, ама няма никакъв стаж. Вика ми: „Щом не ставам за продавачка, ще направим детска стая в магазина. Докато майките пазаруват – аз ще им занимавам децата, за да не тичат като луди нагоре-надолу и да пречат на останалите клиенти.” Веднага се съгласих. Мисли комбинативно. Това ми харесва. Назначих я с прилична заплата. Не знам само жена ми като я види какво ще каже. Малко е ревнива. Следващите няколко кандидати бяха мъже на възраст с всичките болести, които могат да се намерят в медицинския справочник. След това се яви едно цяло ято от ученички в последните класове, които искат да си изкарват джобните сами, но само когато могат да отсъстват от училище. И дойде обяд. Излязох. Видях, че има още петдесетина кандидати. Наредих да им дадат по сандвич и кафе и отидох да обядвам в съседния ресторант. След час се върнах. Дремнах десетина минутки на канапето. Срещнах се с петнайсетина студенти, които кандидатстваха за работа, която предварително мразеха, но искаха голямата й заплата и ето стана 17 часа. Извиних се на всички, които този ден не успяха да се явят на интервюто. Секретарката ги почерпи по един шоколадов бонбон. Пожелах им: „Приятна вечер” и „До нови срещи утре!” и отидох да видя какво става с последните доставки.
На следващият ден от шейсет и седем явили се кандидати одобрих едва двама. Две момчета за охрана на магазина. Само като им видиш татуировките по ръцете и лицата си личи, че са от подземния свят, но точно това ми трябва за тази позиция. До края на седмица се изреди и куцо и сакато през моя офис. Много народ търси работа да знаете. Не съм допускал, че толкова лудички има на свобода. Една жена към трийсетте едва не подпали магазина като разбра, че няма да я взема за продавачка. Друга получи нервна криза и викахме „Бърза помощ”. Една баба се спъна в мокета и си счупи крака. Естествено платих медицинските разноски. Четиридесетгодишен мъж ме заплашва с пистолет. Друг ме ухапа по ръката. Трети скочи от втория етаж, но нищо не му стана. Изглежда и друг път го беше правил. Обаче имаше бременна в седмия месец, която така се стресна от това, че започна да ражда. Придружих я до родилното. Момче роди. На мен го кръсти. Платих разноските. Ще бъда и кръсник на малкия. Няколко млади дами се опитаха да ме съблазнят със стриптиз. Една дузина от кандидатите заявиха, че сме роднини по линия на чичо Ламби или леля Вичка, ама аз първо нямама чичо и второ и в рода на майка ми и в рода на баща ми няма мъже и жени с такива имена. Явиха се и няколко мними мои съученички от детската градина и началното училище, но по мои изчисления те по скоро са на годините на родителите ми. Едно бивше гадже, което ме заряза заради едини от морското училище, поиска да я назнача веднага за шеф на всички продавачки. Естествено, че не го направих. Не ставаше дори за продавачка, защото беше нервна като млада кобилка, на която за първи път са метнали седло. Щеше да вика по клиентите ми. Тя реши, че си отмъщавам за онова време.
След месец упорито търсене и безкрайни часове интервюта попаднах на истинска златна мина от човешки материал. Като се заредиха едни млади и хубави жени с висше образование и езици. При това били вече продавачки в конкурентни фирми. И трима-четирима мъже се появиха, ама на челото им пише „Аз съм продавач-консултант на облекло и обувки!” Чаровни, галантни, бързи. Да ти е драго да си купиш от такъв. Да, ама много хубаво не е на хубаво. Не мога да избера кого да взема и кого да оставя на улицата. Бройките ми ограничени, а подходящите кандидати за тях тройно повече. Ех, да имах повече магазини!
Баба ми казваше някога, че когато изборът ти е труден – хвърли заровете. Тя си падаше нещо като гадателка на селото. Имаше две жължи зарчета, не знам как попаднали у нея, и все с тях решаваше домашните или чуждите проблеми. Ако се падне четен сбор от двете – ще стане работата, ако ли е нечетно – майната му, следващият път ще стане. Та аз си купих две бели зарчета и започнах да ги мятам за всеки кандидат. Който има късмет – го назначих, другите почерпих с пица и им обещах при първа възможоност да ги потърся. Ще говоря с тъста за магазин в новия квартал. Там си купиха апартаменти все богати хора. Нали ще искат и да се обличат и обуват…
За себе си открих, че никак не е лесно да бъдеш и отдругата страна при интервютата! Що валидоли изсмуках.
Бисера Дживодерова
Nota Bene: JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!
Ако тази история ви харесва, можете да изпратите и вашата на специалния ни адрес – stories@jobtiger.bg
Не се стеснявайте, изпращайте!
Подробни детайли за юбилейния конкурс!
Вашият коментар