Историята участва в конкурсния период 21.09-20(24).10
Преметнах фотоапарата си през рамо и потеглих в посока към детския дом, където трябваше да направя първите си професионални снимки ,за празника на детето първи юни.Занимавах се с фотография от много години ,но за първи път срещу заплащане.Местен вестник ме беше наел на хонорар.
Докато си мислех колко свеж може да бъде въздухът в това забравено от Бога село,се отзовах пред входа на полуразрушена сграда,приличаща на дома на семейство Адамс или граф Дракула,но не и на дом ,в който живееха деца . Отворих с мъка тежката врата и ме лъхна студенина с мирис на влага и усещане на нещо злокобно.Полазиха ме тръпки ,но плахо завих по дълъгия коридор.Изведнъж една врата се отвори и пред мен застана дебела лелка с огромен бюст и дупе като походна масичка.
– Кой търсите госпожичке?
– Аз,аз….съм за снимките ,за вестника ,вчера разговарях с директораката.
– Амии..така кажете !-Чух коренно различен глас изтънен и мазен,поне с две октави по-писклив от предишния,на същата дебела лелка.
– Заповядайте!
Минахме още няколко метра през коридора и пред мен се отвори нова врата.Само миг и десетки детски погледи бяха приковани в мен.Две госпожи, като ужилени се изстреляха от удобните кресла ,в които необезпокоявани пиеха кафенце,забулени в тютюнев дим,сякаш около тях нямаше деца.
-Фотографката! – Изсъска дебеланата,която всъщност се указа директорката. След тази реплика се започна голямото суетене,като в онези стари времена,когато всичко трябваше да изглежда красиво и лустро ,а хората доволни и усмихнати (дори фалшиво).
– Елате деца каката ще ви снима.
Сега забелязах колко нови бяха дрехите им ,някои стърчаха като колосани ,на други личаха още ръбовете получени от сгъването в гардероба.Колко милички бяха тези същества накипрени като за снимка,гледаха като подплашени диви котета.Бяха на различни възрасти,много от тях с физически недъзи,кривогледи или умствено изостанали,което се забелязваше от пръв поглед.Като пеперуди затворени в буркан се блъскаха едно в друго и кръжаха хаотично из стаята . Тогава се намеси дебеланата и започна грубо да ги дърпа за дрехите и подрежда в редица.
-Къде е Красавеца?-Попита директорката .
-Къде е Светьо ?Къде е Светльо ?- Като ехо прозвуча въпроса между възпитателките ,които още маха с ръце,за да разсеят завесата от тютюневия дим.
Една дребна жена като стрела излетя навън ,мърморейки под носа си.
– В мазето, къде може да е.
Забелязала първа това,аз я последвах моментално,за да обърна гръб на мъчителното подреждане на децата,които бяха дърпани и бутани ,като неодушевени предмети.Всичко това им се случи заради моите тъпи снимки ,за които вече изобщо не ми пукаше. Искаше ми се да избягам,да забравя или най-добре,изобщо да не бях идвала .Те бяха деца като всички останали и много по-различни от тях ,а гледката можеше да ти скъса сърцето.
Наложи се да потичвам,за да настигна дребната бързо-ходеща възпитателкa по извитите стълби,които се спускаха към мазето. Миризмата на влага и злокоба се смесваше с тъмнината.Изведнъж ,след поредния завой се откри неочаквана гледка.В едно огромно помещение,в което имаше само прах и купчина черни въглища,стоеше крехка фигура,на около пет ,шестгодишно дете.Отсреща имаше малък прозорец със счупено стъкло във формата на слънце,намиращ се по-близо до тавана отколкото до пода.Лъч светлина се пречупваше и озаряваше лицето му,като насочен прож
ектор .Всичко това предаваше на обстановката магическа загадъчност като насън .
-Пак ли си тука бее – Изкрещя дребната възпитателка.
Детето подскочи от стрес и инстинктивно се сви.Две огромни черни очи погледнаха директно в душата ми.Сякаш на пук някой го наричаше Светльо.Всичко наоколо тънеше в сумрак ,тъмнина извираше от тези детски очи , отразяваше се в тях и преминаваше през мен като през ренген.
– Не те ли е страх да стоиш тук самичко?
– Няма да ти отговори,не говори от две години.Бяха го осиновили,но той не слушал .Много обича да играе със стъкла,затова стои и зяпа прозореца с часове,защото свети слънцето и му харесва.Ако само гледаше – добре ,ама взел та счупил кристалната ваза на новите си родители.,а тя била много скъпа и от чужбина .Удрял я в земята докато стане на хиляди парченца.Новата му майка изпаднала в истерия……върнаха го на другия ден ,малко бяха нашляпали ръчичките му с пръчка ,но то е за урок.
Изпаднах в шок ,всичко изчезна,чувах възпитателката да говори ,но не различавах смисъла на думите и.Сънувах ли?Разказът се беше превърнал в действителност пред очите ми и виждах всяка една подробност.Виждах ужаса в очите на Светльо ,чувах свистенето на пръчката впиваща се до кръв в малките бели ръчички.Счупените стъкла пръснати по пода ,светещи като диаманти на слънцето и една разбита завинаги детска мечта.Жестокото наказание за любовта към слънцето и магията на пречупените лъчи……и освирепелите лица на онези безсърдечни хора.Усет х ,как нещо стягаше гърлото ми и сълзите течаха по лицето ми.Извадих фотоапарата и защраках машинално ,сякаш не бях аз.Сълзите размазваха всичко ,но снимах. После се обърнах и избягах ,тичах дълго до спирката на автобуса.
Върнах се на следващия ден с цяла торба подаръци,бях купила конструктори, камиони,кукли ,а за Светльо от онези картонени бинокълчета,които продават по стрелбищата на панаирите.С онези многоцветни стъкълца,които се превръщат в неповторими фигури и багри.
От вестника ме изхвърлиха ,снимките не ставаха за празника на детето.Заминах за Англия да уча ходожествена фотография,но продължавах да пращам подаръци с играчки и лакомства за празниците.За Светльо винаги имаше нещо специално.Един ден получих писмо от директорката:
,,Благодарим Ви за щедрите дарения,ще се радваме да останете наш спонсор и занапред.Искам да Ви уведомя ,че от вчера вашият любимец Светлозар е осиновен, но поради правилата на дома и закона за осиновяване нямам право да давам информация за неговият и точен адрес. Сигурно ще се зарадвате да разберете,че той с часове играеше с бинокълчето,което му подарихте и вече никога не избяга в мазето.Това беше и еднствената вещ ,която пожела да вземе със себе си на тръгване от дома……,,
Бог чу молитвите ми ,плачех от радост!Бъди щастливо мило дете……!
Таня Индова
Nota Bene: JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!
Ако тази история ви харесва, можете да изпратите и вашата на специалния ни адрес – stories@jobtiger.bg
Не се стеснявайте, изпращайте!
Подробни детайли за юбилейния конкурс!
Едно от условията на конкурса е ГРАМОТНОСТ. Авторката на тази история въобще не е уважила правилата за препинателните знаци и то навсякъде. С това не се постига АТРАКТИВНОСТ, нито ОРИГИНАЛНОСТ. По кои показатели тогава се класира на първо място?
Историята ми хареса и поздравявам авторката,не само за спечелената награда,а за желанието да докосне душата на едно дете.Всъщност тази история поставя един не дотам дискутиран въпрос в обществото ни -разсиновяването на деца.Детето се взема и ако сгреши осиновителят има право да го разсинови.Тъжно ….и разбити мечти за детето.