Историята участва в конкурсния период 21.09-20(24).10
Историята, която ще разкажа се случи преди доста години, но и до днес участниците в нея си я спомняме “като бял ден”, въпреки, че се случи “в тъмна зимна нощ”. Звучи малко нереално, като филм, но е вярна до последната подробност.
Годината беше 1988 г., аз – млад майор, заминал на тридневно учение близо до Хасково. Бяха студени зимни дни, с температури до минус 20 градуса, но войникът студ не знае, с издръжливост ще те смае! Работехме на студа, влизахме в мизерните палатки да се посгреем на още по-мизерните печки и отново се отдавахме на службата за Род и Родина! Така на втората вечер се бях сдобил с 39.6 градуса температура. Лежах на леглото с чаша чай в ръка и проклинах живота. Командирът, разбрал за състоянието ми веднага разпореди да се качвам в линейката и с лекаря да заминаваме за военна болница в Хасково. На линейката – допотопна уаска на преклонна възраст – й трябваше малко помощ докато запали, но с дружни усилия колегите помогнаха да тръгнем на път. Отпред – шофьорчето и лекаря, отзад – аз – изтощен и премръзнал. Часът беше около 19, по пътя тъмница, преспи сняг и виелица, но уаската изгасна само веднъж. Шофьорът беше най-добрият шофьор сред гимназистите и най-добрият гимназист сред шофьорите! Момчето беше дошло от школа и за първи път се сблъскваше със суровата войскова действителност. Вече влизахме в Хасково и почти се бях успокоил, когато линейката започна да катери стръмен баир. Двигателят започна да прекъсва, малко по малко силите я напускаха и усещах как ще си отиде от този свят преди мен. Почувствах, че трябва да направя нещо и започнах да съветвам шофьора викайки:
-Мини на втора! Мини на втора!
Не зная чуваше ли ме отпред какво крещя, но остана още малко, за да се преодолее баира. Тогава скочих от линейката и започнах да бутам отзад. Изтощен ли бях??? В такива моменти незнайно от къде човек намира сили! С облекчение видях как линейката преодоля трудността, но почти веднага облекчението ми премина в изумление, защото в един миг видях как тя се понесе надолу по наклона, вратите се затвориха….и аз останах сам на пътя. Светна ми веднага – просто не бяха разбрали, че съм слязъл да бутам и така ме зарязаха на пътя като едно клето Гаврошче. Нямах избор – трябваше да намеря болницата сам. Закрачих смело напред в нощта, загърнат в шуба и нахлупил ушанка. Вървях не повече от 10 минути и пред мен просветнаха фарове на автомобил. “Провървя ми! – казах си, сега ще спре някоя кола и ще ме качи да ме закара”. И колата наистина спря. И то не коя да е кола, а “моята” линейка. Прозореца се отвори, докторът подаде глава и учтиво попита:
-Извинете, случайно да знаете къде се намира военна болница?
Е това вече не го очаквах! Няколко секунди не можах да възпроизведа никаква реакция, след което казах:
-А бе, докторе, не ме ли позна? Нали мен карахте? Зарязахте ме на пътя…
Тяхната реакция беше само хващане на главата с двете ръце и думите:
-Качвай се бързо!
Подробностите по-нататък в болницата ще ги спестя. Само ще кажа, че имах два избора – да живея или да умра. Избрах да живея!
Петко Терзийски
Nota Bene: JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!
Ако тази история ви харесва, можете да изпратите и вашата на специалния ни адрес – stories@jobtiger.bg
Не се стеснявайте, изпращайте!
Подробни детайли за юбилейния конкурс!
Вашият коментар