[Stories] Безценен опит

Историята участва в конкурсния период 21.08-20(24).09

Първи работен ден…Не можах да спя от вълнение. В промеждутъците между заспиванията и събужданията видях буболечки – черни, дребни и много, пълзят, пъплят, замрежват пространството. „Вероятно са въшки – това е на пари” –  казва въодушевено баба ми и ме изпраща с кана вода и бърборене. Все пак, казвам си – друго е да прекрачиш с десен крак прага, да ти пличнат късмет и сънят ти да вещае богатство.

Завърших езикова гимназия тази година, говоря два чужди езика, ще работя като сервитьорка, като се надявам да събера за университетската такса в чужбина, защото майка ми не може да ми помага. Ентусиазирана съм. Собственичката е шармантна дама, видимо нито устните, нито гърдите са нейни и едвам се събират в очертанията си. Дано такава е и съдбата на парите ми. Дай Боже всекиму имотност…Казва ми, че най-ценното в тази работа е добиването на опит – житейски и професионален. Хотелите й са на ръба на кича и еклектиката. Вали от лъскаво, лъскаво, лъскаво…

Сутринта е тежка – конференция, семинар, хотелски клиенти. Движението е назад напред + бетонно висене права. Ръцете и краката ми са чужди. Първият ми бакшиш е твърде голям и идва привечер. Спечелвам си омразата на отговорничката по район. Иначе стиснатите немци поръчват двойно, не изяждат всичко и са хипер доволни от мен. За първи път някой от персонала говори на езика на Гьоте. Получават указания за пътя до Пловдив, за винарните и забележителностите, както и списък какво да видят под тепетата. Давам набързо маршрут в Родопите за екопътеки, съчетавам с рафтинг, катерене, пускане с планери.

Тотал накрая – 19 часа работа без почивка, при договорени 8. Така протича не само първият ми ден, но и първият месец. В края му съм полумъртва, но с привкус на мъни. Вторият започва с мокро – „като заваля, та цяла неделя”. Оборотите падат, има оплаквания от туристи за сървиса. Това обаче на мен не влияе – англичаните и ирландците се задържат на място, пият до късно, оставят пари, сутринта пропускат ол инклузива и се налага да си плащат в 11 ч. да хапнат на размътена тиква. Английският на колегите е с африканско наречие, което само те си разбират. Аз събирам бакшиши и омраза. Най-големият ми фен с моя помощ прави пътеводител на българската гордост – обикаля Трявна, Троян, Търново, Сливница, Мелник, Етъра, сдобива се с терлици, резбован таван, грънци, ракии, както и с мини меден казан за варене от цигани. Шефката на рецепция ме окуражава да карам без почивка – получавам предложение от собственичката. Казва ми, че ще ми се плаща като на празник, значи двойно. Хващам се, имам нужда от средства, макар че припадам от работа и недоспиване. Налага се вечер да наливам и на бара, но всъщност благата дама ме навестява честичко и повтаря шекерено сладко – уроците тук са безценни, кога иначе щеше да се научиш да правиш коктейли?

Почва третият месец – не зная как ще е с Третата световна война, но борбата е тиха – колегите ме убиват с  поглед, бакшиши за мен има , заплата обаче – не. Окръглената лъскава дама ме убеждава, че е най-добре да пестя, да изкарвам бакшиши и от тях да заделям, а заплатите ще се трупат накуп по сметка. Уговорката е картата да остане у нея, докато не приключи договора ни. Имала е всякакви – крали са я, напускали са я с оборота /а и с мъжете й/. Нека я разбера, не е лично отношение, въпрос на принцип. А аз съм разбрана – права е, опитът е нещо велико и страх лозе пази. Работя до саморазрушаване, морският бриз ми помага да отварям очи навреме, ходейки права.

Три месеца къртовска работа. Трябва да си отивам вече, билетът за чужбина е купила майка ми. Жената вамп ми дава картата, стиска ми ръцете и шофьор ме закарва до влака. Щастлива съм, предусещам, че съм богата. На сутринта в Пловдив вкарвам картата в банкомат. Там бележката показва наличност точно 50 лв. Рано е, служителите на банката не са дошли още. Препирам да оправя очевидната грешка. Получила съм житейски и професионални уроци, добила съм самочувствие, била съм значима и нужна на някого. Сънувала съм въшки и според тълкуванието на всички съновници съм червива от мънита. Сумата по сметката ми обаче се оказва точно толкова, колкото е изискуемият минимум за откриване. Изумена съм. Звъня в Слънчев бряг, а оттам вежлива секретарка ме уведомява, че това е място, на което човек може да получи житейски уроци. Те струват безкрайно много, а хората при нея са мъдри и опитни. Не бива да се съмнявам в тях. Парите са само една морска вода, пара която се вдига нагоре…И Хитър Петър на пара е грял хляба си, но бил щастлив и уважаван. Е, макар пък и беден…

Започва да ме свестява сигнала „туууу, туууу”, идващ от затворената вече телефонна слушалка. И той е урок, поредният нашенски. За какво ми са префърцунени университети из Англия. Я що уроци получих за кратко, мамка му…Работете в България!!!!!!!

Мария Рангелова

Nota Bene: JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!

Ако тази история ви харесва, можете да изпратите и вашата на специалния ни адрес – stories@jobtiger.bg
Не се стеснявайте, изпращайте!
Подробни детайли за юбилейния конкурс!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *