Историята участва в конкурсния период 21.09-20(24).10
Въпреки приятното жужене на мрежата, Клатиков надушваше необичайно напрежение. Над сто негови колеги, наредени като пчелички в малките си кабинки носеха мед на фирмата, а той с гордост можеше да се нарече – търтей. Така и го наричаха повечето, мислейки, че той не знае.
„Колеги, ама подчинени!” – любуваше се търтеят на гледката.
От девет сутринта, та чак до пет следобед ги дебнеше от задигнатият си кабинет, като само за тридесет минути в средата на деня пускаше щорите и се отдаваше на почивка. Никой не искаше да обядва с Клатиков, а и той не се натискаше. Стигаше му филията с мармалад и масло, която си мажеше сутрин. Всяко излизане от офиса го разстройваше. Хапваше с чаша вода от машината и отчиташе закъсненията на служителите. Фирмата обработваше десетки хиляди данни на месец и ръководителите й трябваше да пипат здраво. Не случайно се бе издигнал. Сякаш бе роден за тази работа.
„Да, приятелчета. – ликуваше търтеят. – Когато бяхте малки, връзвахте такива като мен за крачето и ни се присмивахте, как летим в кръг наоколо. Само, че аз скъсах конеца и сега вие ще ми бръмчите.”
С тревога установи, че се е отплеснал. Нещо му убягваше. Постепенно откри разликите. В помещението определено имаше повече хора. Понякога идваха служители от други отдели за справки, но чак пък толкова? Погледна часовника насреща и наред с погледа на Пчеларова запечата часа. Бе единадесет без пет. Катя Пчеларова се въздигаше на неговото ниво и заедно осъществяваха контрол над служителите. Тук, в сърцето на компанията се отчитаха обществените нагласи на милиони хора: Те трябваше да се проучват и канализират, а за да стане това, тези хубавци долу не трябваше да се размотават. Стотината метра, които разделяха наблюдаващите, не бяха пречка за тяхната комуникация. Рядко използваха телефона, а по-скоро се разбираха с отработени от само себе си знаци и жестове. Затова той надигна ръце и започна да свива пръсти, изобразявайки налитащ рояк. Кокът на Пчеларова потрепна върху восъчното й лице и тя даде знак на потвърждение.
„Рядко явление?” – замисли се отговорникът, учуден от подкрепата й. Обикновено колежката му противоречеше. Усети как заметната му отляво на дясно коса се омазнява още повече. Потта под нея я правеше хлъзгава и скоро лъстивият му череп щеше да блесне. Притеснено се прикри зад секцията до себе си и с помощта на салфетката от сандвича си, обра избилата влага.
Докато умуваше стрелката на часовника чукна единадесет и бедата пристигна. Поне двайсетина от натрапниците под него нададоха дружен вик и започнаха да изключват компютрите. Монотонният звук на машините постепенно затихна, докарвайки Клатиков до сърдечен удар.
„Какво става?” – разперваше ръце към восъчната фигура отсреща.
Виковете на нападателите се усилиха и чак сега обърна внимание на нелепите плакати, които размахваха.
„Амалкер” – прочете изумено на повечето и косата му се свлече. Като призрачен воин, развял перчем на една страна, блъсна вратата и хукна надолу. За жалост забрави за трите стъпала, които го въздигаха над простосмъртните и заби нос в мокета. Някой го положи на близкият стол и на този етап можеше само да наблюдава. Действията на тези хора бяха толкова непонятни, че наистина щеше да си докара удар. Първо му се наби в очи, как две жени повиваха бебета – кукли върху разчистено бюро, давайки указания на по-младите служителки.
– Така се прави през първите месеци. – обясняваше едната, докато другата им раздаваше шарени наръчници.
За негов ужас, още по-голяма група се бе оформила около заседателната маса, точно в центъра на залата. Вместо лаптопите и копирните машини, сега там къкреха няколко тенджери, наместени върху неизвестно откъде появили се туристически котлони. Снажен мъж изреждаше рецепти, а полуделите служители даже си записваха. Когато пък двама от узурпаторите – младеж и девойка надуха дюшек и си полегнаха, направо се изцъкли.
С последен напън, Клатиков се върна в килията си и натисна бутона за опасност. Опитът му да приглади косата си, бе възпрян от избило над челото образувание. Докато го разглеждаше в огледалото, се изпълни с гордост и самочувствието му се възвърна. Цицината приличаше като две капки вода на печата на фирмата.
Юнаците от охраната не се церемониха много с навлеците. Както и подозираше Клатиков, те се оказаха напълно откачени. Въпреки това, движението им впоследствие се разрасна и все повече фирми попадаха под техните удари. Целта на тези изместеняци беше антирекламата. Затова и името им беше такова – обърнато.
Те твърдяха, че мнозинството хора по света всъщност работят и през почивните си дни. Постоянните рекламни послания по телевизии и радия най-безобразно запълвали времето им за отдих, поради което се налагало да се вземат контрамерки. Активистите им настояваха в предприятията поголовно да се въведе „Амалкер”. На всеки кръгъл час, поне за десет минути, работещите трябвало да изучават изкуството да живеят: Как да раждат деца? Как да ги отглеждат? Как да ги изхранват и още и още…Иначе – според тях, хората били много добре обучени с какво да перат, какво да си купят, за кой да гласуват, ама това не стигало.
След като месеци наред даваше показания в съда, Клатиков стана телевизионна звезда. Даже си намери и приятелка. Беше племенница на Пчеларова и скоро щеше да я замести. Тогава щяха да се гледат и по време на работа.
„Какво по-хубаво от това?” – жужеше си тихо търтеят и зализваше косата надясно.
Симеон Христов
Nota Bene: JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!
Ако тази история ви харесва, можете да изпратите и вашата на специалния ни адрес – stories@jobtiger.bg
Не се стеснявайте, изпращайте!
Подробни детайли за юбилейния конкурс!
Вашият коментар