Историята участва в конкурсния период 21.08-20(24).09
Иван Петров отвори бавно очите си. Наоколо всичко му беше непознато. „Къде съм? Какво е станало с мен?” – измънка тихо той. „Блъсна те кола и три дена беше в кома. Цялото ти семейство се събра. Вече не очаквах, че ще се оправиш.” – каза приближилият се лекар и след минута вече беше отворил вратата нареждайки: „Елате! Той се събуди. Един по един и за много кратко!”
Първа влезе жена му Таня. Беше без грим, рошава, а синьото й костюмче беше много измачкано. Започна да го прегръща и целува. –„Скъпи, скъпи, скъпи, тъй съм щастлива, че се върна при нас! Обичам те! Не ми се сърди, но се наложи да продам колата, за да платя за болничните разноски.” – се оправдаваше съпругата му хлипайки и размазвайки сълзи и сополи по бледото си лице. „Тя беше за продаване. Стара е.” – прошепна съпругът й. – „Страхувах се, че мога да остана без теб!” – изстена тя и отново започна да обсипва лицето му с влажни целувки. – „Все още няма да те оставя. Много си млада и хубава, веднага ще ти поискат ръката, още няма да са минали и четиридесетте!” – се опита да се пошегува мъжа й. „Те вече я поискаха, още преди да е станало ясно дали ще излезеш от комата или ще се прехвърлиш в отвъдното.” – прошепна тя. „Кой?” – изненадан попита Иван Петров. – „Гагов, вдовеца, от другия вход. Срещна ме и ми каза, че когато стана вдовица може да ми помогне да преодолея скръбта по-бързо, нали вече имал опит. Заплюх го. Защо хората са толкова цинични?” – отново заплака тя. – „Защото са хора, Танюшке. Как е Петьо?” – заинтересува се Иван Петров за единственият им син. – „Чака отвън. Сега ще влезе. Има да ти казва нещо много важно.” – каза някак тайнствено съпругата му и отвори вратата. – „Влизай, Петьо!” – Дългият кльощав младеж водеше за ръка непознато момиче в шарени панталони. „Здрасти, тате! Запознай се със Светла.” – Девойката мълчаливо му подаде ръката си с дълъг маникюр в отровнозелено. – „Ще се женим. Скоро ще ставаш дядо. На теб ще кръстим детето.” Таня започна да оправя възглавницата на мъжа си, дискретно милвайки го. „Добре, че не умрях. Нямаше да знам, че сина ми вече си е осигурил наследник.” – тъжно каза Иван Петров. – „Всичко стана много бързо и неочаквано. Докато реша да ви запозная с новата си приятелка, ето, че ви представям бъдещата снаха. Тя ми е колежка. И нас ни събра студентския театър. Също като теб и мама навремето. Много се обичаме.” – нареждаше припряно дънгалакът, а момичето го гледаше изплашено със зеленикавите си котешки очи. – „Дано да е така, сине! Бъдете щастливи! А детето кръстете на майка си, нали тя ще го гледа, а не аз!” – зарадва се Иван Петров и прегърна жена си. – „И дядо е отвън.” – каза Петьо тръгвайки си. – „Защо татко е дошъл чак от село? Не съм го виждал вече цял месец. Последният път беше вдигнал много кръвното.” – притесни се Иван Петров. – „Ти беше много болен и честно казано… те чакахме да умреш.” – оправда се жена му.
Влезе дребничък старец и занарежда: „Сине, не е редно родителите да изпращат децата си в най-дългия път. Господ чу молитвите ми. Ето, че сега си пак при нас. Като се върна ще му запаля най-скъпата свещ в селската църква.” „Че ти откога си станал религиозен? Как си? Как е кръвното?” – развълнува се Иван Петров. „Естра съм вече. Трябва те запозная с някого” – и пъргаво за годините си отвори вратата. – „Вичке, ела!” – Доста пълна жена с тъмносиня рокля на бели точици едвам провря пълните найлонови пликове с продукти през вратата. – „Сине, това е моето “слънчице”, което ще топли старините ми. Ще се женя, сине! Нали все още съм млад… нямам още осемдесет… пенсията ми е добра, а и ти имаш нужда от майка.” – гордо заяви старецът, притиснал се до избраницата си. – „Честито, тате, но не ли булката ти много млада?” – запротестира синът му. – „За какво ми е стара? Вичка е на шестдесет и една. Ще ми шета, ще се грижи за мен, заедно ще остареем! Ще направим две сватби, сине!” – успокои го бащата.
В този момент в стаята се втурна непознат русокос мъж към тридесетте и с приятния си баритонов глас подхвана тирадата си: „Лекарят каза, че си се свестил! Мислех, че ме лъже! Много ни изплаши, бе човек!” – Иван Петров го погледна с очудено. – „Той те е закарал в “Бърза помощ”. И всеки ден идва да те види.” – уточни жена му, а баща му подхвана: „Господ здраве да ти дава, че си помогнал на моето момче. Голямо черпене ще те черпя! И свещ ще запаля за твоето здраве.” „Много Ви благодаря!” – каза Иван Петров протягайки ръката си. „Заради мен те блъсна колата. Ти спаси живота ми, не си ли спомняш? ” „Нищо не помня.” – поклати глава болният. „Знаеш ли кой те блъсна? Синът на кмета, осемнайсетгодишно хлапе.” „Значи можем да го съдим.” – Наежи се старецът. – „Татко, остави тези глупости!” – смъмра го Иван Петров. „Не са глупости! Ще го съдя! Ще го пратя в затвора! И един милион ще му искам за обезщетение! Като направим сметка за щетите и за наследниците…” – Иван Петров смутено го прекъсна: „Стига, татко! Жив съм. Никого няма да съдя и пращам в затвора.” – Жена му веднага го апострофира: „За парите можем да помислим, Ваньо, … няма да ни бъдат излишни… сватби и кръщене ни чакат!” – Младият мъж веднага се развика: „Чакайте, чакайте, аз съм уредил нещата вече!” Всички изумени го погледнаха. – „Двамата пресичахме на пешеходната пътека пред трудовата борса и върху ни връхлетя онзи джип. Караше го едно момче. Ти ме блъсна и той помете теб, а не мен. Веднага записах номера му, а после с едно такси те закарах в „Бърза помощ”. После отидох при съученичката си, която работи в полицията. Някога бяхме гаджета. Та тя издири на кого е джипа. Срещнах се с бащата. Той е готов на всичко. Ще праща сина да учи в Щатите. Не иска дела и присъди.” – Старецът веднага се намеси: „А, не може така. Ние компенсация ще искаме! И то не каква да е!” Иван Петров твърдо каза: „Нищо не искам!”, но Младият мъж се възпротиви веднага: „Аз се договорих от името на двама ни. Сключихме сделка.” „Каква сделка?” – изуми се Иван Петров, а баща му запротестира: „Не може от името на сина ми да сключваш сделка! Не ти е дал генерално пълномощно!” Младият не му обърна никакво внимание, а удовлетворен заяви: „Разбрах се с кмета, че ако оживееш, ще те убедя да не съдиш сина му, а той ще ни намери работа по специалността.” „Какво? Без пари за нанесените щети? Не съм съгласен!” – възмути се старецът. „А, ако бях умрял?” – попита Иван Петров. – „Тогава щеше да намери само на мен работа, за да свидетелствам в съда в полза на сина му.” – „Продажно копеле!” – скочи старецът. – „Защо да съм продажен? От дълго време си търся работа. Разбираш ли, работа, за която съм учил шест години в Университета! Завършил съм с много добър 5.40!!!”
Иван Петров дълго мисли и накрая тихо каза: „Добре. Върви при кмета. Дано не се отметне от дадената дума.”
Бисера Живодерова
Nota Bene: JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!
Ако тази история ви харесва, можете да изпратите и вашата на специалния ни адрес – stories@jobtiger.bg
Не се стеснявайте, изпращайте!
Подробни детайли за юбилейния конкурс!
Вашият коментар