Историята участва в конкурсния период 21.06-20(24).07
Дълго време бях без работа. Нямаше никакви обяви, подходящи за мен. Работодателите искаха само млади момичета за сервитьорки и продавачки. Аз гонех 45-те. Когато прочетох в местния вестник, че обявяват конкурс за отговорничка на слад за козметика сърцето ми запърха в гърдите като при първа любовна среща. О, слънцето изгрява и за мен! Е, не е точно каквото искам, но ще имам заплата! Взех си всички дипломи – за двете висши образования, за компютърна грамотност, за владеене на чужд език… Навих си косата. Костюм, парфюм и дискретен грим. Погледнах се в огледалото. Харесах жената отсреща. Не можеше да не изберат мен. Сигурно нямаше да имам голяма конкуренция. Все пак слизам няколко стъпала надолу във възможностите си. Подлях си чаша вода за късмет и отидох на посоченото място рано. Седнах и зачаках. Започнаха да пристигат и останалите кандидатки. Нищо интересно. Както очаквах – млади и невздрачни женски създания, повечето неподходящо облечени, жвакащи дъвка и споделящи на висок глас, без някой да ги пита, за снощния си полов акт или скандал с любимия мъж. Общителни едни такива. Събрахме се десетина. Излезе секретарката и ни обясни, че трябва да изчакаме, защото „Софиянецът”, който ще провежда конкурса, закъснявал. Ще чакаме, какво да правим. Мина час, Мина втори. На третия се появява един силно мургав ром към петдесетте. Олесялата му коса сякаш е мазана със свинска мас, а на мръсната му бяла риза няма две копчета точно върху големия му корем. Десетина различни петна придават уникалност на изхулените му дънки. Усмихва се на женското общество и два златни зъба блясват като светкавици в устата му. Влиза в канцеларията. „Това ще да е шофьорът!” – коментираме ние шепнишком и чакаме големия шеф – „Софиянецът”. Минават петнадесетина минути и ромът се показва с чаша кафе в ръка. Оглежда ни дълго, дълго и казва:
– Ей, бабата, мини ти първа, че сигурно в къщи те чакат деца. – и се прибира.
В първият момент аз не разбирам, че това се отнася за мен. Като ме погледне човек няма да ми даде и 40 години. Все пак няма по-възрастна жена от мен тук. Неохотно ставам и почуквам на вратта.
– Влизай, влизай, какво се мотаеш! – провиква се секретарката.
– Извинете, кога ще пристигне човекът, който ще провежда конкурса? – питам смирено аз.
– Той е тук, госпожо! – се тросва младото момиче и хвърля един пленителен поглед на мургавия.
– Ази съм шефъ. – ухилва се ромът. – Ам ти не съ ли погледнъ ф угледалото кът тръгнъ зъ насам?
– Защо?! – не проумявам нищо аз.
– Нъ гудинки си, нъ гудинки-и…. – отпива шумно от кафето си той и ръси пепел от цигарата си по скъпия килим. – Айди, върви си.
– Няма ли да видите документите ми? Аз имам образования… Да поговорим какво искате да притежава кандидатката за тази работа… – започвам отчаяно да се боря да ме удостои с честта да се явя на конкурса. А в главата ми кънти: „Боже! Какво падение! Какво става с мен?!”
– Цъъъ! Ни мъ интирисува кво си зъвършила. Ази решавъм кой шъ бъди назнъчен и ква шъ му й зъплатата. Теб ни тъ харесвъм. Старъ си ти викъм, а ти ни разбиръш. Шъ си земъ идно младу, чи дъ ми радвъ окоту кът додъ. То шъ съ нъучи дъ съ опрая с документити. Колку му й.
В този миг иззвънява мобилния му телефон. Той вдига скъпия си апарат и започва да нарежда:
– Да, шефе… Тъй шефе… Дадено, шефе… Всичку шъ й нарет, шефе. Доверкъ шъ съ видим към десет в онуй заведение с курвити… Тук приключвам след малку, шефе…
Затваря телефона и промърморва: „Абе, що не си…!” Поглежда ме кръвнишки и ми посочва вратата.
– Омитай съ бързо,барабар с всичките си дипломи, гуспожо. Не си зъ тук. Разбери го. Зъ твое дубро е. – после се обръща към секретарка – Маце, що не ги вкараш всичкити тук. Дъ ги огледам набързу, чи големият шеф ми постави новъ задачъ и трябвъ дъ тръгвам.
– Всички кандидатки вътре в канцеларията, а Вие вън! – делово се разпорежда момичето с власт.
Излизам с вдигната глава и усмивка. Всички ми хвърлят изпитателни погледи.
– Спокойно! Не ме избраха, момичета. Някоя от вас ще има късмет. – бодряшки казвам аз и напускам сградата.
Що ли се радвах толкова, че ще се явявам на конкурс? Този път дори най-позорно ме изпъдиха. Пък може да е за добро. Никой не знае какво губи като печели и какво печели като губи, нали…
Бисера Дживодерова
Nota Bene: JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!
Ако тази история ви допада, можете да изпратите и вашата на специалния ни адрес – stories@jobtiger.bg
Не се стеснявайте, изпращайте!
Пълни подробности за юбилейния конкурс!
Вашият коментар