HR Блог на JobTiger.bg

Традиционно с колегата ми и заместник Митко ходим по едно и също време и на едно и  също място на море. Не, че непременно се наговаряме, но като наближи време за отпуска и се почват едни разсъждения, препоръки оферти….и все се намира една единствена дестинация която е „Най-добрата. Понякога ми се струва досадно, тъй  като с Митко се познаваме още от студенти, по цял ден сме заедно и имаме обща, смея да твърдя успешна ИТ фирма.  Нямам особени оплаквания от почивките си, като изключим, че Митко през цялото време е леко подпийнал (съвсем нетипично за него) и постоянно иронизира иначе напрегнатото ни работното ежедневие.

Обикновено след закуска, като отворят бара с алкохол се срещаме там…и се поздравяваме с традиционния ни поздрав…”Не мога да те гледам” …и задължително пием по едно – малка компенсация за това, че извън времето на отпуска не можем да си го позволим. Всичко добре, но една сутрин, като се връщам след като се позабавихме на по питие….и съпругата ми недоволно, а и с известна, макар и „неголяма” доза основание ми обясни, че това нейното не било почивка. Тя се грижела почти изцяло за децата….а аз само карти, мастики (пия това питие един път годишно), табла…., а лично време за нея….няма. Аз това нещо не съм го забелязал, ама то защото аз трудно забелязвам… и се съгласих с нея. В знак на извинение, викам хайде ти малко си почини, виж фитнес, масаж и разни други,  а пък аз ще изкарам децата на плажа….да поиграят. Тя ме погледна изненадано, изглежда добродушието ми я беше обезоръжило и ….само попита сигурен ли съм бил, че мога да се справя. Е това направо ме накара да подскоча (Вътрешно де) … Аз, такива сложни ИТ проекти съм прокарва, аз, дето съм излизал от невъзможни противоречиви ситуации……..как можа да го каже? Та аз детска градина мога да отворя и тя да е на първо място по всички показатели.

Та излизам аз с дечицата, с надуваема топка, лопатки, пояси и всякакви аксесоари и гледам кого мислите….Митето. С неговите дечица, без жена си, със всякакви изкопни инструменти за пясък, и ме гледа обвиняващо, все едно аз поръчах вторите мастики преди малко (големи такива). Ясно, и той е водил разговор като моя, и сега показва колко благонадежден родител е…

Озовали се рамо до рамо с него захващаме да мислим с какво да забавляваме децата….. Митето вика, дворец да правим, аз като знам какво можем викам петролен кладенец да копаем…..Бре, след кратко разискване стигнахме до компромисен вариант….дворец с петролен кладенец. Не знам защо, но идеята много ме въодушеви. Викам давайте лопатите, пълнете кофите и почвайте….Работата потръгна бързо отначало, и замъка се дигна и кладенеца си се пълнеше както трябва, но не бяхме обмислили добре мястото на строежа и с разрастването на строителните работи, вълните разваляха много от направеното. Положението ставаше все по-тежко, и като всеки разумен човек, обясних на Митето че трябва дига, или защитен вал който да предпазва двореца от „яростните” вълни. Митко, трябва да му се признае, веднага чатна, че това е абсолютна необходимост и се захвана с дигата. Да, ама да викнем и Феим, че няма да смогнем сами. Митко, както винаги в напечени моменти е прав. Веднага звънна на Феим да дойде, че положението е страшно напечено.

Феим е отговорен човек, прям, енергичен и много съобразителен за младеж като него. Той е наше откритие и макар да работим с него отскоро му имаме голямо доверие. Като разумен човек, като си вземем отпуска с Митко и той си взема. Той също е отседнал в нашия хотел, за да може като играем карти вечер да ме проваля (макар и всички да твърдят че било обратното), а  в следобедите да ме бие на шах. Та както и казах, Феим е отговорен човек и  веднага се отзова на повикването. В този час той още сънен – от нощните изживявания (все пак е несемеен ерген), но това не му пречи да е сериозен и отговорен, както винаги. Дойде за няма и пет минути, веднага разбра каква фундаментална грешка сме направили, започвайки да строим толкова близо до брега. Както се полага след като ни намекна колко сме несъобразителни ние от старото поколение, и как щяло да е добре да го викаме, когато трябва да се вземат отговорни решения се захвана с дигата.

Както се и очакваше, не след дълго се довлече и Вовата. Вовата беше едно приятелче – руснак. Сериозен тип. Пръв отваряше бара и вечер го затваряше. С Мирко бяха станали добри познати, щото може би единствен Митко имаше достатъчно търпение да го научи да играе табла и да го бие след това колкото си иска. Вовата беше интересен тип. Имаше някакво перверзно желание да си поръчва само малки водки по безброй пъти. Беше станал обаче за пример, тъй като винаги на обяд, закуска и вечеря идваше прилежно облечен и се държеше като истински джентълмен….все едно не е обърнал безброй водки. Е та този има няма 140 килограма приятел, дойде след Феим да види какво става….и то прилежно носейки двойна мастика за Митко, да не би да остане без компания. Феим веднага го погледна и без да му мисли много много го подкани да помага. Уви, Вовата с ентусиазъм се включи, но в този час той беше вече пиян за да може да върши каквато и да е работа. Рискувахме да се стовари върху творението ни и да развали всичко. Феим обаче както винаги си беше на мястото. Взе мастиката и му вика: „Бре, я по добре легни тука да спираш вълните, и дръж мастиката на Митко, че да не се излагаме”. Не знам дали на шега го каза или наистина, но Вовата съвсем без да разсъждава легна точно на правилното място с гръб към вълните за да наблюдава работата и така се получи нещо като жива бариера. Вълнолом. Жестоко. Супер доволен гледах как всичко си идва на мястото, когато точно в този момент видях да доближава Тео с новия си приятел (или приятелка) … не знам как стои въпроса при гейовете.

Тео е отколешен наш бизнес партньор. Не помня кога за първи път дойде във фирмата, но минаваше с или без причина на някакъв странен принцип, така че винаги когато имаше дизайнерска работа….той се появяваше. Не знам как успява, но при всичките ни бизнес взаимоотношения той постига  всичко, както си е наумил.  Винаги ни взима скъпо  и прескъпо, и винаги за мен е било мистерия как успява да ме убеди да му платя такива колосални суми за дребна на външен вид работа. Колкото по-странна и калпава да ми се вижда свършената от „дизайнерското му студио” работа, толкова повече клиентите ни остават по-доволни и очаровани. Не мога да повярвам, но това си остава неоспорим факт и всеки път в който нервите ми не издържат и почна да крещя и да си искам парите….колегите ми се смеят доволно и с облекчение въздъхват, че и този път всичко ще е наред. От своя страна, всеки път когато съм в настроение аз го задявам, за ужас на „пуритански” настроените ми колеги. Тео има и едно друго неоспоримо качество. Никога не забравя на Коледа да изпрати някакъв подарък за фирмата с картичка с леко провокативен текст и рисунка с благопожелания. Случвало се да слушам как колегите ми се обзалагат, каква ще е тази година картичката.

Иска  ми да се скрия в петролния кладенец, като му гледам изрязания розов бански на Тео и походката на новия му приятел (приятелка). Както можа да се предположи веднага спира до нас. С един поглед разбра какво се случва и започва, типично в негов стил… може ли дворец без украса? Какъв бил този дворец. Никой читав принц не би доближил дори. И кой строи кладенец до дворец без мост. Ай, ай, ай….И какво разположение. Боже. Ми то принца по-скоро в кучешка колибка би живял, отколкото да влезе в такъв бордей. Добре че бил той и приятелят му за да оправят нещата. И веднага се включиха с разкрасяването. Мидички, водорасли, перца….какво разбираме ние от хармония, красота и естетика…и промишлен дизайн. Аз в действителност съм доста зает с копането на кладенеца. Както се досещате, след като Вовата (той изпи на един дъх мастиката на Митко, нищо че не харесвал мастика) спря вълните, като страничен ефект от защитния вал, кладенецът ми обаче остана без вода. Егати кладенеца. …Кому е нужен петролен кладенец, в който няма петрол? Викам на Митето….”Какво да правим?” А той….”Аз ти казвах, да не правим кладенец”…Ясно. Трябва петрол….Някой трябва да пълни….защото постоянно течността попива както си му е реда в морския пясък. Но кой? И точно в този момент забелязвам Данаил.

Данаил е стар личен мой приятел от училище. Заедно лъжехме в часовете по физическо и ходихме да пушим. На Данаил му върви в живота, защото колчем си сменя колата и се видим, винаги се оказва, че неговата е един порядък по-добра от моята. Че е голям началник си личи по това, че времето му е ангажирано по часове. Първите си две срещи отменя лично, докато си поприказваме и пийнем малко, а за следващите се обажда на секретарката си да отмени от негово име. Вечерите си обаче никога не отменя и винаги ме кани да го придружа, а и да ме представел на някакви важни хора. Да съм завържел контакти, на което аз винаги отказвам…и така сме от години. Данаил обаче е ценен за фирмата ни с две основни качества – той винаги намира начин да финансира проектите ни. Никога не пита директно за детайли, някак си естествено завърта разговора към интересуващите го факти относно финансирането и след някой и друг ден се обажда – с оферта и препоръка. Второто му качество е, че никога не ни отказва финансиране – просто се обажда и казва, че ще ако сме искали ще финансира проекта с лични средства. Това за нас е индикатор, че проекта не става и трябва да се заемем с нещо друго. Така и до сега не знаем дали би финансирал някой наш проект с лични средства!

Та точно Данката забелязвам в момента. Ходи с подобаваща осанка и добре гледан мустак по плажа и излъчва стабилност. Като ме видя, веднага се доближи. Един поглед му беше достатъчен за да разбере какъв е проблема. Само като видя пресъхналия кладенец, без да каже дума махна на барманите от близкия бар да дойдат и….те зарязвайки цялата опашка западно европейски туристи дотърчаха. Не знам какво им каза, но след минути двамата идеха към нас с двадесет литрова туба минерална вода, която бяха изтръгнали под смаяния поглед на изумена немска туристка, жадно чакаща да си налее вода. Без да им мигне окото, тия момчета се захванаха да изливат водата в „кладенеца”. Данаил се доближи и съвсем дискретно ми подхвърли, че не е ли по добре да налеем дизелово гориво….по достоверно било. За кладенеца де.  Наблизо му бил джипа и нямало проблеми за минути да достави стотина литра. Викам му „Данка, няма ли да е прекалено сложно и скъпо”, а той „Ти логистиката и финансирането остави на мен, гледай си бизнеса, за тия неща аз ще се погрижа”. Джипът бавно идваше на заден ход по сухия пясък пред смаяните погледи на тълпите немски и руски туристи. И всичко това без да съм обелил и дума. Е сега разбрах защо Данката расте в кариерата и всички му имат доверие. Защото е сериозен и отговорен и на него наистина може да се разчита в трудни моменти.

За момент вдигнах глава и погледнах. Двореца беше станал супер. Тео и гаджето му си разбираха от работата и го бяха украсили с перденца и паркове като за сватба. Дигата стоеше стабилно. И тя украсена и с нужната височина дебелина и защитен ров. Кладенецът беше станали като истински и бъкан с петрол. Имаше мост и стабилна ограда с нужните входове, кули, бойници  и всичко необходимо. Абе добра работа. Някак си отвътре ми стана хубаво, леко. Гордост започна да струи от мен. Наоколо се беше събрала тълпа. Гледат, възхищават се. Снимат. Професионалният ми опит ми подсказваше, че скоро ще дойдат и журналистите. Вече обмислях какви въпроси ще задават и как да отговоря така, че да разберат сложността и гениалността на творението ни и да го представят вярно на публика си. И точно в този момент, гледам идва жена ми. Е викам си: „Нека и тя веднъж да ме види в истинската ми сетнина”. А тя: „Къде са децата?”

Балада