HR Блог на JobTiger.bg

Не мога да се похваля с блестящ професионален опит, но за сметка на това имам спомени, които не могат да бъдат забравени.

Преди няколко години, решихма да отидем на бригада до Америка, но както обикновено се случва по законите на Мърфи, само на мен ми дадоха виза, тъй като имам миловидно излъчване на некрадец (нали имат голям страх кой пускат в страната), а на моя приятел му отказаха и се наложи да замина сама. Естествено бях много стресирана. Изкарах голям късмет, защото се оказа, че ще живеем десетима българи на едно място – 7 момичета и 3 момчета, но за едно от тях все още имам съмнения. Момичетата бяха страхотни – весели,забавни и красиви. Всички работехме във верига магазини за сувенири на един и същ собственик. Не искам да изпадам в подробности какви бяха условията на живот – спяхме в една малка стая три момичета, едното легло беше двойно и аз умирах от страх всяка вечер, че ще се целуна пода, прозореца не се отваряше, защото до нас бе залепен ресторант „The Beatles”, в чест на биийтълсите, но огромният му вентилатор бе залепен точно до нашия прозорец и издаваше невъобразим шум, нямахме климатик и малката стаичка заприличваше на средновековна сауна. Банята я ползвахме и трите едновременно, защото времето не стигаше. Тъй като в магазина ни плащаха минималното, а квартирата бе скъпа, трябваше да хванем втора работа и моята приятелка реши да пробва по хотелите. Така един ден Сиси се прибра щастлива и каза, че е почнала чистачка в хотела на баба Лютика(естествено хотела не беше на възрастната индийка, но собствениците бяха индийци, както и всички служители, освен нас, а бабчето ни беше супервайзер.) Почнах и аз, защото имаха нужда от хора – 20 огромни стаи за пет часа двете със Сиси, направо хвърчахме като финикийци нагоре-надолу, мръсни, и потни. Имахме 15 мин. да се приберем и около 30 преди да отидем в магазина. Едната правеше яйца, другата се къпеше и после се сменяхме. После накипрени отивахме да продаваме. Един ден обаче, пералнята ни се развали. Решихме да си вземем нещата и да ги изперем в хотела. Така и направихме. Пуснахме ги ние, изчистихме и отидохме да видим какво става. Всичко изпрано, но не бяхме предвидили, че като са мокри много тежат. Изкарахме отнякъде чисти чували за боклук, натъпкахме прането в два огромни чувала и ги метнахме на гърба. Отстрани изглеждахме като два малки дядо Коледа. Изморени, целите мръсни и рошави от работа – бачкахме с къси панталони и тениски – тръгнахме да се прибираме. На половината път изплезихме език и почнахме да ги влачим – много тежаха, а за наш късмет заваля и дъжд. Това вече беше върха. Колите ни пръскаха, дъжда ни валеше и накрая се прибрахме като мокри кокошки, целите в кал, с мокри коси и дрехи, а водата капеше от нас, но прането оцеля.

Отидохме в магазина и там се появи момчето, което Сиси харесваше. Той уж случайно да си купи нещо, а всъщност попита:

-„А бе днес ми се стори, че ви видях. Влачехте нещо по пътя – чували ли какво?” – той млъкна, а ние сконфузено се спогледахме – какво да кажем?

-„А бе всъщност едва ли сте били вие. То тия момичета бяха толкова кални и опръскани, че повече приличаха на мулатки.”  – винаги, когато си го припомня това ме боли корема от смях. Мечтата ми да бъда мулатка се сбъдна.

Ивелина Филипова