{Коментар} За лоялността към работодателя

Source: www.sxc.hu
Почти всички ходят на работа. Едни го правят с по-малко, други, с по-голямо удоволствие. Дали ще бъдем от първите или от вторите зависи от много обстоятелства и индивидуални променливи. Ако колегите ни са свестни хора, началникът е разбран и емпатичен човек, бизнесът върви, заплатата е по-висока от средната за бранша и ние сме компетентни, вероятността да попадаме в групата на удовлетворените и работещи с удоволствие хора се увеличава драстично. Е, по ред причини, в България се среща по-често вторият случай – на неудовлетворените и печални служители, идващи с голяма доза отвращение всеки ден в офиса. Ако пък и ръководството демонстрира пълно незачитане на нашите нужди и работни постижения, нещата още повече се комплицират.
Всичко това обаче не е оправдание, когато стане дума за безкрайно очевидната и масово разпространена липса на лоялност, така силно характеризираща отношението на редовия служител към работодателя му. Не говоря за случаите, когато работодателят просто „си плаче” да бъде сменен с нов, говоря за общата нагласа, която съпътства професионалните кариери на хиляди и хиляди служители. Повод за тези размисли ми дадоха не един и двама читатели на нашия блог, които участват в ежемесечния ни конкурс за читателска история. История на тема „работа”.  В техните текстове като червена нишка преминаваше един и същ мотив, който беше труден за пропускане. А именно – „аз от самото начало не си обичам работата и при първа възможност ще се махна”.
Мнозина са принудени да работят не каквото искат или смятат, че са заслужили, а каквото дойде, за да връзват двата края. Времената са такива. Да признаваш обаче публично за своята иманентна нелоялност и демотивираност не е за хвалба. Тази настройка е неконструктивна, неплодотворна и е още една от причините за ниския ни БВП. Именно подобни хора работят на 30% от капацитета си и симулират дейност, колкото да си получат следващата заплата. А България влиза в международните статистики като една от държавите с най-ниска производителност на труда.
Ние не сме японци, нито е добре да се правим на такива – не сме женени за фирмите си работодател. Но, ако нещо не се промени спешно в отношението ни към работодателите, понятието „лоялност” не се трансформира от „глупост” в „добродетел”, животът ни няма да стане по-добър. А какво според мен следва да сторят работодателите, за да заслужат малко повече от тази лоялност, ще напиша отделно. Няма смисъл да се лъжем – тук са нужни усилия от двете страни.

Този текст ви допада? Ще ни зарадвате, ако кликнете на бутона на TopBlogLog отдолу…

2 comments

  1. Поддържам позицията на автора, но корените на явлението са много по-дълбоки. Сторого погледнато, българинът не е лоялен и към държавата си (например, не плаща данъци), и към религията си (сеща се временно за бог само при сериозни житейски проблеми), и към средата си (да ви се е случвало съсед да надува музиката до късно през нощта или пък аларма на кола да пищи с часове?), и към всичко друго, за което се сетите. Естествено, ако го попитате, веднага ще ви посочи поне десет причини за това си поведение, но фактът си остава факт.
    Втората причина (особено сред по-възрастните) е, че те помнят един имагинерен работодател – държавата. Нещо, което е на всички, реално не е на никого. През деветдесетте можеше да се види трагикомична картина- хора, които биха умрели от глад, но не биха бръкнали в чужд джоб да вземат дори един лев, масово крадяха от частните фирми, в които работеха. Всеки опит да им бъде посочен парадоксът завършваше с недоумение -"че това са съвсем различни неща"! А те не са.
    Спомнете си разказа Индже и ако сте достатъчно луди, оставете един електрожен през нощта на полянката пред блока. Когато го намерите на сутринта, очаквайте и лоялност към работодателя. Но се страхувам, че няма да е скоро.

  2. smarkoff каза:

    Това ми напомни за една теза на небезизвестния Тони Филипов, д-р., който обича да казва, че когато крадците нахлуят в къщата ти и откраднат мотиката и книгите, тогава сме започнали да се оправяме.
    Народопсихологичните особености са действително в основата на по-голяма част от безхаберното и нелоялно поведение у нас, в това няма съмнение. Като се добавят и детските болести на прехода, нещата си идват на мястото. Онова, което обаче е най-смущаващо е, че нелоялността, която първоначално се наби в очите ми тук, е демонстрирана от младежи, нямащи нищо общо с онова време, което споменаваш. Тоест, лошите практики се мултиплицират и предават в поколенията. Получава се малко на принципа "Нищо старо не е забравено, нищо ново не е научено". Стряскаща мисъл, нали?
    Разбира се, този тип текстове (като горния) са типологизиращи и обобщаващи. Знайно е, че има мнозина хора, несподелящи подобно неуместно поведение на служители, тип "чиновници". Много важно е обаче, те да се множат и да налагат нормалните световни практики, а не постоянно да се въртим в омагьосан кръг.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *