HR Блог на JobTiger.bg

Не съм от провинцията, слава Богу, обаче си оставам смотаняк. Казвам се Стоян. Все съм сам, каквото и да направя, където и да отида, не ме забелязват. Преди 1 година се върнах от Италия. Работех там цели 2 години. През тях научих две неща – изкуството Лате арт и как да си остана смотаняк.

Един ден, случайно срещнах  стар приятел от Художествената  академията. Бях се запътил да си купувам смокини, а насреща ми- Сашо. Сашо е на 30 години, но не му личат.  Да си призная, като го видях онзи ден с онова черно кожено палто и сивия му Мерцедес, вдигнах кръвно. Аз съм на 27 и съм хипертоник. Сашо ме покани да пием по едно кафе, защото бяхме големи дружки като студенти. От дума на дума… оказа се, че работи в голяма рекламна агенция. Тъкмо бяха получили поръчка за реклама на капучино и като разбра, че умея Лате арт, веднага ме покани да работим заедно. Сега като си спомням, много бързо ме нави. Тогава в България още не бяха чували за Лате арт-а, а аз го бях закъсал… В нашата страна трябва да си винаги пръв в нещо. Българинът обича, не толкова изкуството, колкото сеира… Винаги съм искал да съм пръв. Да съм голямата работа. Да няма и спомен от смотаняка, който подминаваха по коридорите на училището ми, на Художествената академия, подминаваха в баровете на Италия… А голямата работа? Това е рекламата! Добър ли си в рекламата, няма да останеш смотаняк.

Месец по- късно, облечен в скъп костюм, се намирах в Бизнес парк- София. Ако някой ме беше видял отстрани, щеше да си помисли, че съм станал президент на рекламната агенция. Всъщност аз си бях прост рекламен агент, от тук-там хвърлях по някоя скица, а  през останалото време ходех по промоции и рисувах върху капучиното. Не се оплаквам, това ми харесваше… Станах толкова емблематично и интересно лице, че даже бях на гости в едно ток шоу и едно кулинарно предаване. Сашо беше неотлъчно до мен и ми помагаше, защото аз съм си смотаняк, а той  беше сред тузари от доста време.

„Капучино Дор”- това рекламирах. Някакъв българин си направил фирма за капучино на прах и го кръстил на баба си Дора. И тъй като беше трудно да се рекламира „бабешко” капучино, решихме да го пишем на английски door (врата). Времето минаваше бързо, а моята слава като рекламно лице растеше. През цялото това време Сашо беше до мен. Той знаеше, че съм чешит, но ме разбираше. Като си сам, започва да не ти пука много какъв си. Даже, когато твърде често ти повтарят, че си смотаняк, започваш и ти да си го повтаряш…ама наистина. След още месец ме повишиха в отговорник на рекламния отдел, започнах да се издигам. Не че бях нещо кой знае какво, ама ако е рекъл Господ… щях да стана.

Една вечер, след работа, Сашо ме покани на по бира в неговия апартамент. Отидох, че защо да не отида… И от бира на бира, от  бира на бира… скоро в стаята имаше две красиви елитни проститутки. Аз водя нередовен полов живот. Не съм грозен, имам хубаво тяло, но съм смотан, не мога да общувам с жените. Сашо опъна по- красивата, понеже е претенциозен. Аз и на моята си бях доволен, само дето после като свърших, ми направи впечатление, че тая има мазоли на краката. Много неприятно ми стана. Два часа, и после ги изпратихме да си ходят. Останахме пак само двамата. Той седеше на кожения си фотьойл и пушеше цигара, а аз лежах на дивана и гледах тъпо в синия таван. И както си мълчахме Сашо изцепи: – Самотен съм…

– Братле, ти ли си самотен, аз тогава значи съм направо умрял,- отвърнах, – не  говори така, имаш кариера…

– Кариера? Това не е кариера, това е фабрика за лъжи…

Сашо почервеня, ядоса се и стана от фотьойла. Знам, че беше пийнал,  то и аз не бях много на себе си. Той ме дръпна за крака и ме изсухли от дивана. Взе си коженото палто, ключовете и ми направи знак да тръгваме.

Три сутринта. Бизнес паркът беше пуст. Виждаха се светлините на сградите. Сашо спря колата. Двамата излязохме от нея и се насочихме към сградата на фирмата. На рецепция ни поздравиха. Питаха ни кое помещение да впишат в книгата за посещенията в извънработно време. Сашо измънка нещо и се качи нагоре по стълбите. Влезе в един офис. След него, като вярното куче Динго, влязох и аз. Сашо се приближи до компютъра и го включи. Влезе в мрежата на фирмата. Каза ми да седна и да въведа паролата : 145245.  После ме погледна строго:

– Ако се издадеш, че знаеш паролата… ще ти го …!

– Дишай!- казах му и се усмихнах.

Пред нас се появи целия рекламен проект за „ Капучино Дор ”. Сашо ми разказа, че по- голямата част по проекта и идеите му са дело на служители от отдела, също и негово дело. Достъп обаче до цялостния проект имат само той, директорът на отдела и президентът на фирмата. Директорът, като всеки директор в този бранш, има много пари и от него зависят 60 процента от хората в тази фирма. Това му позволява да влиза редовно със същата тази парола и се подписва под крайния рекламен продукт, сякаш това е само негова заслуга.

– Това наричаш всичко?- каза Сашо- Аз нямам кариера, а другите трупат кариера на мой гръб, разбираш ли?

– … – и млъкнах.

Когато бях малък много обичах да си играя с тръбичка и фунийки. Представях си, че около мене има деца, с които играя, а аз съм им водач. Често улучвах някоя невинна котка, а по-малкият ми брат плачеше, че я наранявам. Прегръщах го. Това е единственият човек, който съм прегръщал през живота си. Сашо е готин. Рекламният бизнес е помия, обаче все в някоя помия трябва да се навреш, за да излезе човек от тебе. Ако останеш чист, си оставаш смотаняк. Дилов  е на 35 годни – директорът на рекламния отдел. Обичам мазната му усмивка. Всяка сутрин минавах покрай него само за да го дразня. Освен, че съм смотан, често дразня хората. Това донякъде е добре, защото отблъсквам нежеланите елементи. Една сутрин Дилов ме видя по дългия коридор, стана, излезе от кабинета си и се приближи до мен. И тъй като ми беше някакъв вид шеф, не пропусна да ме накара да му направя от „ моето” капучино. Не че се имам за голяма работа, но все пак се бях издигнал, за кой по дяволите се мислеше този, та да ме третира като секретарка. Цялата работа се състоеше в това да ми покаже кой е шефът. Не беше съгласен с логото, което бях измислил за билборд кампанията на „ Капучино Дор”. Е, то логото не беше много оригинално, признавам си: „ Отвори, защото винаги те очаква нещо добро”.   Дилов извика няколко служители. Отпи от капучиното, което му бях направил и после със същата мазна усмивка каза:

– Добре, много добре… Но аз имам по- добра идея. Нищо лично, но това ми звучи някак недостатъчно… Аз предлагам : „ За нас е удоволствие да ни почукаш!” Докато обясня на този плазмодий, че логото му става единствено за реклама на собствения му задник, колегите ми одобрително започнаха да кимат и да му се кланят. Дилов излезе от кабинета, като демонстративно ми подаде празната си пластмасова чаша от капучиното: – Изхвърли я на излизане!

Смотан ли си, не ти пука, че те унижават. Когато бях в Италия се скапвах от работа и често нямах време да се обръсна. Бях пуснал доста голяма брада. Управителят ме тормозеше, защото съм смотаняк и ме караше да се обръсна в тоалетната на кафенето с тъпо ножче и сапун. Болеше и от ножчето, и от унижението, но не ми пукаше. Когато Дилов обаче постъпи така с мен онзи ден, меко казано, се засегнах. Завърших Художествената Академията с отличен, за пръв път въведох Лате арт-а в България, хората ме харесват, а рекламата е фасулска работа за мен. Какъв е тоя Дилов, бе? Мазен плагиат с куфарче… И като се отприщи една злоба в мен… Същата вечер в един часа отидох до Бизнес центъра. Не след дълго се намирах в офиса, който Сашо ми беше показал. Въведох паролата и влязох в мрежата на фирмата. Всичко по проекта за „ Капучино Дор” беше готово. Естествено логото на Дилов беше одобрено. На следващата сутрин материала отиваше в печатницата. Като озлобено дете, чийто нос са натрили, без да се замисля смених логото на Дилов: „ За нас е удоволствие да ни почукаш!”.

На следващия ден видях Сашо, който тъкмо беше изпратил хора от изпълнителния отдел до печатницата. Очевидно бяха свалили директно информацията  и никой не беше видял какво съм направил. На следващия ден в осем сутринта карах по булеварда и слушах радио. Отдалече съзрях  3D билборда на „Капучино Дор ” Когато приближих с колата  и видях надписа, който бях оставил последно, се усмихнах: „ За нас е удоволствие да ни го начукаш!” В този момент мобилният ми телефон иззвъня и на дисплея се изписа името на Сашо. Усмивката ми стана половинчата. Спрях колата и погледнах отново тъпата си шега върху билборда. Едва тогава разбрах какво съм направил всъщност.

Един смотаняк винаги е виновен, дори и да не е. А големият човек, той е друго нещо. Винаги е в правото си да се защити и да докаже невинността си. Цял живот съм понасял вината върху себе си. Дори, когато брат ми умря, поех вината за катастрофата аз.

Сашо ме чакаше долу на паркинга и още щом отворих вратата на колата се нахвърли срещу мен. Бях безсилен срещу побеснелите му ръце. Той ме удари няколко пъти, след което спря и се облегна на капака на колата. Усетих как от носа ми се стича тънка струя кръв. Станах, изтупах се и се облегнах на капака до Сашо. Той ме погледна сериозно:

– Казах ти, че ако ме издъниш, ще ти го начукам!

Няма да забравя как веднъж в училище ме набиха, защото съм смотан. Не знаех на кого да вярвам: на майка ми, която казваше, че не съм, или на съучениците ми, които твърдяха обратното. Най-объркващото беше, че ужасът в очите на майка ми, докато ме убеждаваше в нейното мнение, и жестокостта в очите на съучениците ми, изглеждаха едни и същи. След онзи ден Сашо никога повече не ми се обади. Бях тръгнал към върха, но сега отново нямам нищо, благодарение на самия мен. Исках да имам всичко, което вярвах, че заслужавам.  Да имам всичко?

Много обичам да ям смокини. Ял съм всякакви – кафяви и меки, зелени и големи. Веднъж като ходих с баща ми на село отидохме при неговия вуйчо. В двора имаше една голяма смокиня. Почнах да ям от падалите и смачкани смокини. Бяха сладки. Като погледнах към дървото и видях здравите плодове огладнях повече- откъснах  си и от тях. Преядох… И като преядох, си напълних джобовете със смокини и отидох до една стара мандра. Започнах да целя бялата стена със смокините. От това беше породена първата ми картина… Съмнявам се в Господ, съмнявам се и в съдбата. Съмнявам се във всичко, което може да бъде подложено на съмнение… И разковничето на нещата е именно в този въпрос: Ти ли можеш да имаш всичко, или всичко може да има теб?