Историята участва в конкурсния период 21.03-20(24).04
Всичко започна през далечната 1995 година, когато току що излязах от родната казарма с полупромит мозък и незнаещ на къде да върви.
Спомням си беше пролет, много странно усещане, нали знаете когато прекрачите прага, оттатък бариерата и вратата след вас се затвори…е точно така аз се чуствах, а в това време другите с които се уволнихме вече почнаха да си предначертават бъдещето и стъпките си занапред, а аз все още вървящ към спирката се лутах, лутах се когато прекрачих прага на родния си дом. През първите три дена се чуствах като „новодомец”, нещо повече чуствах се като в безплатен уикенд за един човек в петзвезден хотел на пълен пансион. Хич няма да излъжа ако кажа, че ми беше много хубаво и приятно. Но мъчението и бушуването на мисли в главата ми какво ще правя от тука на татъка започна след тези три вълшебни дена и някак си вътрешно се стрясках. Определено трябваше да почна нещо да върша, защото мърморенето и гледне на лошо ми идваше в повече, ако ме разбирате. Един слънчев майски ден споделих с мои познат, че положението е критично и момчето на драго сърце ми предложи д почна работа в един компютърен клуб. Стреснах се, то не за друго ама до преди това едвам се справях с някакъв остарял Правец, зачислен в казармата…а усещането да сънуваш разни функции и прочее, вместо да сънуваш приятелката си е направо стряскащо. Както и да е приех това предложение, защото така или иначе комуникациите и съвременните технологии взеха да ми харесват и в същото това време почнах да уча в университет, няма как иначе и трябваше да съчетавам учение и компютърен клуб. Вълната от чатене, сърфиране в безкрайния океан от информация ме понесе и много ми се услаждаше, може би защото работата бе лека и не изискваше кои знае какви усилия и се стигна до там, че компютрите ми харесваха повече, от колкото да чета за изпити. Опиянението да работя в компютърен клуб така ме бе завладяло, че се стигна до момента в които започнах втора работа, а познайте…пак в компютърен клуб.Бах погълнат, бях облъчен от сърфиране, от чатове, от набиране на дипломни работи…е поне нещо научих ама така се бях увлякъл, сякаш току що са ме пуснали от затвор под строг режим. Сигурно се чудите, как съм оцелял, ха ха та аз самият нямах никаква представа. Може би живеех в някакъв паралелен свят или в мой измислен…не знам…и до ден днешен нямам никакъв логичен отговор, а със сигурност ако бях отишъл и на психолог, едва ли би могъл да ми постави някаква точна диагноза.
Цялата тази тирада около компютърната ми вманиаченост не продължи дълго време, защото виждайки какво става със сина им, родтелите ми решиха, че е крайно време да се взема в ръце и да почна да работя нещо по сериозно. Предложиха ми да почна работа в семейната фирма, започвайки от най – ниското ниво или стъпало, все едно. Предполагам може да се досетитев този момент ми се искаше да имам под ръка кирка и лопата с възможно най – голям номер или по лесния вариант земята някак си да се разтвори. Не стига, че с родителите ми се виждам почти всяка вечер, а сега трябва да се гледаме всеки божи ден. Мислех си, дали някои иска да ме накаже или просто такава ми била орисията, то не е лъжа че няма с какво някои да ме накаже де, ама все пак, нямах и грам желание.
Но за учудване на самият себе си, приех с неохота тази нова работа. С прискърбие се разделих с компютърните клубове, все едно се разделям с бивша приятелка…а нямах дори носни кърпички, камо ли лиген в които да събирам сълзите си. И така започнах така да се каже нов живот. Началото от самото ми започване във фирмата, бе доста трудно. Търчах по разни институции и администрации, а в промеждутъка ме обучаваха в тънкостите на занаята. Но нещо не ме привличаше и грабваше в началото, работата не я приемах при сърце…съзнанието ми бе все още към компютрите, сякаш бях женен за тях и изобщо не осъзнавах и дори не си го и помислях, че след година, две…тази работа ще ме завладее по същия начин както ме бяха завладели компютрите. Да са живи и здрави родители те ми, които за пореден път ми бяха подали ръка, които ме научиха в тънкостите на занаята. Разбрах какво е да изкарваш с пот на челото пари (най – после), но в никакъв случай работния процес в семейната фирма не протичаше като по мед и масло. Макар и син на управители на фирмата, аз трябваше да се съобразявам с много порядки и разбира се докато го разбера и осъзная отнесох бая много парични глоби…еми няма как иначе по друг начин да „вляза в релси”. То поне само за това да ме бяха глобявали, щеше да е песен ама нейсе…я си сгрешил документ или не си направил нещо както трябва, глоба. Ама като останеш без заплата и почваш да се замисляш, да разбираш и усещаш, че трябва съвестно да изпълняваш служебните си ангажименти и да поемаш, носиш отговорност. След всичко това смятам да направя едно отклонение и кажа малко за самата фирма в най общ харакер. Тя е създадена с много любов и желание през 1993 година, когато влязах в родната казарма. Фирмата се занимава със спедиция и агентиране. Да си призная между нас си, повече ме привличаше корабното агентиране. Сигурно ще попитате, защо? Ами защото срещата с капитани на кораби от различни националности, опознаването на тяхната култура и начин на мислене, а и самото стъпване на крак по палубата на кораб много ми харесваше, но това го разбрах едва след 1 година.
И така вече близо петнадесет години работя в този бранш или по точно работех. Кризата през последната една година я усетих много сериозно, в последните месеци я почуствах осезаемо. Наложи се за изляза на трудовата борса, та да се спестят разходи, но появи ли се клиент и има ли нужда от транспортна услуга или от съвет съм на линия.
Чудя се и в същото време се замислям, дали да продължа тази моя сага, след излизането ми на трудовата борса или да го спестя на читателя, защото не ми се иска да обяснявам за тромавата и бюрократична административна система в България. То всеки един от нас я знае, но излизането ми на трудовата борса ме доведе до Вас JobTiger, където се регистрирах и всеки път получавам точна информация за свободни позиции.
Но да се върна на работата, която ми стана присърце и на която се отдавах на сто процента. От нея драги ми читателю научих много неща, които не успях да науча в пустата му казарма и не напразно ни наричаха пияното поделение. Научих се на екипност (сигурно ако се бях записал като морски пехотинец щях да го усвоя за по – малко от една година), научих се на самодисциплина, на отговорност…все неща които ги учех с времето.
И така мисля, че е време да приключвам с моя разказ и дано поне малко да ви е впечатлило, то винаги може и повече да се напише и съм се зарекъл след време, някой ден да напиша книга, но до тогава…хммм To Be Continued…
Спомням си беше пролет, много странно усещане, нали знаете когато прекрачите прага, оттатък бариерата и вратата след вас се затвори…е точно така аз се чуствах, а в това време другите с които се уволнихме вече почнаха да си предначертават бъдещето и стъпките си занапред, а аз все още вървящ към спирката се лутах, лутах се когато прекрачих прага на родния си дом. През първите три дена се чуствах като „новодомец”, нещо повече чуствах се като в безплатен уикенд за един човек в петзвезден хотел на пълен пансион. Хич няма да излъжа ако кажа, че ми беше много хубаво и приятно. Но мъчението и бушуването на мисли в главата ми какво ще правя от тука на татъка започна след тези три вълшебни дена и някак си вътрешно се стрясках. Определено трябваше да почна нещо да върша, защото мърморенето и гледне на лошо ми идваше в повече, ако ме разбирате. Един слънчев майски ден споделих с мои познат, че положението е критично и момчето на драго сърце ми предложи д почна работа в един компютърен клуб. Стреснах се, то не за друго ама до преди това едвам се справях с някакъв остарял Правец, зачислен в казармата…а усещането да сънуваш разни функции и прочее, вместо да сънуваш приятелката си е направо стряскащо. Както и да е приех това предложение, защото така или иначе комуникациите и съвременните технологии взеха да ми харесват и в същото това време почнах да уча в университет, няма как иначе и трябваше да съчетавам учение и компютърен клуб. Вълната от чатене, сърфиране в безкрайния океан от информация ме понесе и много ми се услаждаше, може би защото работата бе лека и не изискваше кои знае какви усилия и се стигна до там, че компютрите ми харесваха повече, от колкото да чета за изпити. Опиянението да работя в компютърен клуб така ме бе завладяло, че се стигна до момента в които започнах втора работа, а познайте…пак в компютърен клуб.Бах погълнат, бях облъчен от сърфиране, от чатове, от набиране на дипломни работи…е поне нещо научих ама така се бях увлякъл, сякаш току що са ме пуснали от затвор под строг режим. Сигурно се чудите, как съм оцелял, ха ха та аз самият нямах никаква представа. Може би живеех в някакъв паралелен свят или в мой измислен…не знам…и до ден днешен нямам никакъв логичен отговор, а със сигурност ако бях отишъл и на психолог, едва ли би могъл да ми постави някаква точна диагноза.
Цялата тази тирада около компютърната ми вманиаченост не продължи дълго време, защото виждайки какво става със сина им, родтелите ми решиха, че е крайно време да се взема в ръце и да почна да работя нещо по сериозно. Предложиха ми да почна работа в семейната фирма, започвайки от най – ниското ниво или стъпало, все едно. Предполагам може да се досетитев този момент ми се искаше да имам под ръка кирка и лопата с възможно най – голям номер или по лесния вариант земята някак си да се разтвори. Не стига, че с родителите ми се виждам почти всяка вечер, а сега трябва да се гледаме всеки божи ден. Мислех си, дали някои иска да ме накаже или просто такава ми била орисията, то не е лъжа че няма с какво някои да ме накаже де, ама все пак, нямах и грам желание.
Но за учудване на самият себе си, приех с неохота тази нова работа. С прискърбие се разделих с компютърните клубове, все едно се разделям с бивша приятелка…а нямах дори носни кърпички, камо ли лиген в които да събирам сълзите си. И така започнах така да се каже нов живот. Началото от самото ми започване във фирмата, бе доста трудно. Търчах по разни институции и администрации, а в промеждутъка ме обучаваха в тънкостите на занаята. Но нещо не ме привличаше и грабваше в началото, работата не я приемах при сърце…съзнанието ми бе все още към компютрите, сякаш бях женен за тях и изобщо не осъзнавах и дори не си го и помислях, че след година, две…тази работа ще ме завладее по същия начин както ме бяха завладели компютрите. Да са живи и здрави родители те ми, които за пореден път ми бяха подали ръка, които ме научиха в тънкостите на занаята. Разбрах какво е да изкарваш с пот на челото пари (най – после), но в никакъв случай работния процес в семейната фирма не протичаше като по мед и масло. Макар и син на управители на фирмата, аз трябваше да се съобразявам с много порядки и разбира се докато го разбера и осъзная отнесох бая много парични глоби…еми няма как иначе по друг начин да „вляза в релси”. То поне само за това да ме бяха глобявали, щеше да е песен ама нейсе…я си сгрешил документ или не си направил нещо както трябва, глоба. Ама като останеш без заплата и почваш да се замисляш, да разбираш и усещаш, че трябва съвестно да изпълняваш служебните си ангажименти и да поемаш, носиш отговорност. След всичко това смятам да направя едно отклонение и кажа малко за самата фирма в най общ харакер. Тя е създадена с много любов и желание през 1993 година, когато влязах в родната казарма. Фирмата се занимава със спедиция и агентиране. Да си призная между нас си, повече ме привличаше корабното агентиране. Сигурно ще попитате, защо? Ами защото срещата с капитани на кораби от различни националности, опознаването на тяхната култура и начин на мислене, а и самото стъпване на крак по палубата на кораб много ми харесваше, но това го разбрах едва след 1 година.
И така вече близо петнадесет години работя в този бранш или по точно работех. Кризата през последната една година я усетих много сериозно, в последните месеци я почуствах осезаемо. Наложи се за изляза на трудовата борса, та да се спестят разходи, но появи ли се клиент и има ли нужда от транспортна услуга или от съвет съм на линия.
Чудя се и в същото време се замислям, дали да продължа тази моя сага, след излизането ми на трудовата борса или да го спестя на читателя, защото не ми се иска да обяснявам за тромавата и бюрократична административна система в България. То всеки един от нас я знае, но излизането ми на трудовата борса ме доведе до Вас JobTiger, където се регистрирах и всеки път получавам точна информация за свободни позиции.
Но да се върна на работата, която ми стана присърце и на която се отдавах на сто процента. От нея драги ми читателю научих много неща, които не успях да науча в пустата му казарма и не напразно ни наричаха пияното поделение. Научих се на екипност (сигурно ако се бях записал като морски пехотинец щях да го усвоя за по – малко от една година), научих се на самодисциплина, на отговорност…все неща които ги учех с времето.
И така мисля, че е време да приключвам с моя разказ и дано поне малко да ви е впечатлило, то винаги може и повече да се напише и съм се зарекъл след време, някой ден да напиша книга, но до тогава…хммм To Be Continued…
Георги Шивачев
P.S. JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!
Ако тази история ви допада, можете да изпратите и вашата на специалния ни мейл – stories@jobtiger.bg
Пълни подробности за юбилейния ни конкурс ще откриете тук! Не се стеснявайте, изпращайте!
Вашият коментар