Историята участва в конкурсния период 21.03-20(24).04
Тези дни се случи така, че си сменях работата. Между напускането на старата и започването на новата си бях оставил три седмици, като идеята ми беше да релаксирам и да си припомня, какво е да съм безгрижен, да не си мисля постоянно, какво още мога да свърша днеска, а и утре, в други ден също, както и другата седмица, и следващия месец. Искаше ми се да се почувствам свободен от работното ежедневие, да се разхождам, да гледам, да наблюдавам, да се любувам, да си свиркам бръкнал в празните джобове, и най-вече да се усмихвам.
Успех, успех, ама се оказа, че не е толково лесна задача! Как да стане, като ежедневието от което бягям е навсякъде около мен?
Бях ходил до стария офис и се бях запътил към новия. Имах около час за губене. Имах невероятната сума от два лева, един за билет и един за…. за ей така, за кураж, примерно. Времето беше хубаво. Реших да мина през градинката на НДК-то. Взех си едно дълго кафе с мляко за седемдесет стотинки, но оставих левче – безценно. Не че съм много заможен, а по-скоро реших, че където с триисе стотинки, там и без тях – няма смисъл от безполезни неща.
Седнах на една пейка до скейтърите. Джинсите, кецовете, шапката с кузирка и това че не се бях бръснал ми бяха перфектния камуфлаж, а и аз едно време карах.
Слънцето се скри и аз се начумерих. Огледах се и се заслушах. Сиво ежедневие. Скейтърите се оплакваха, че нямат кинти за козче. Две жени, съседки по пейка, бяха недоволни от работата, колегите, условиятя ( най-вече финансовите да се разбира ), както и от доста други неща, кудкудякайки високо си споделяха несгодите и придавайки си вид на свети мъченик от тълковно календарче за три лева. Няма да се оправим в тая държава, а премиера, а бензина пак скочил, си коментираха жлъчно няколко пенсионера.
Каква е идеята, какъв е смисъла, ако нещата са такива?
Звуците започнаха да се преплитат в някаква си непонятна глъчка: плясъци по паважа от дъските на скейтърите, коментари, гласове ( а той, а пък тя, а шефа, а оня колега, тя тая държава…), благословия на развален български от подаващата се ръка на просеща циганка. Включва се и прегракналата сирена на линейка, някак си напомняща за някои неизбежни неща…
До колко работата е част от нас или до колко ние сме част от нея? До колко ни дава нещо, но и до колко ни отнема неща? До колко си приличаме, и колко се различаваме? Само това ли е, няма ли нищо повече? – такива нещица ми се мотаеха в главата, идваха, докосваха и си тръгваха без да дочакат отговор или по-скоро оправдания за незнанието ми.
Моят Миг! И изведнъж, като в отговор… чудният глас на гайда запя и някак си митично се извиси над останалата шумотевица, над хората и проблемите им, над ежедневието и целият ден дори, и над всичко най-накрая. Слънцето се показа зад мръсен облак и като с магически лъчи отми ежедневното сиво, като обагри същият този свят в нов смисъл. Витоша, досега скрита зад НДК и други постройки, изведнъж се извиси величествена и закриляща.
Затаих дъх, потопих се и останах така около минута.
Светът, хората, проблемите и ежедневието са същите. Нищо не се беше променило. Въздъхнах. Никой не беше забелязъл нищо, но нямаше значение.
Продължих си по пътя, но вече се усмихвах.
Пламен Стоев
P.S. JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!
P.S. JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!
Ако тази история ви допада, можете да изпратите и вашата на специалния ни мейл – stories@jobtiger.bg
Пълни подробности за юбилейния ни конкурс ще откриете тук! Не се стеснявайте, изпращайте!
Благодаря за хубавото начало на седмицата… Зареди ме! И се превърна в моят миг между звъненето на телефоните и връхлитащите мейли в понеделник сутрин!