Далечната 1999-та, аз съм в 11ти клас и решавам да уча в Софийския. Концепцията не е съвсем изчистена, но вече искам да живея сама и това е добър начин да се измъкна от къщи 🙂 Точно в този период обаче семейният бюджет е в криза и едва успявам да убедя нашите, че 3 месеца, в които да ми дават джобни са съвсем достатъчни, за да се ориентирам в обстановката и уни, след което ще си намеря работа. Съгласиха се.
Първия месец идеята да уча и да работя изглеждаше почти налудничава, още имаше заверки, ученето се случваше със старание, изобщо класически първокурсник. Втория месец, след като вече се бях возила и на други превозни средства освен 280 и 94 и бях ходила и в други квартали освен Дървеница, Мусагеница и четвърти километър, започнах да се оглеждам за нещо почасово. Докато се организирам и търся, влязох в сесия.
Един уикенд решавам да се прибера при нашите и хващам влака за Пловдив. Всички знаем, че човеците са социални животни и когато две такива попаднат в едно купе не могат да си мълчат. Така се запознах с Мая, хостеса в МакДоналдс и в последствие мой шеф. 🙂 Започнах в ресторанта на Славейков в пика на сесията, но нямаше мърдане, работата ми трябваше. Пък и ми харесваше. Правех партита за деца, забава общо взето. Година и половина тичах на работа, след работа на лекции или обратно, колегите бяха супер, отивах с кеф на смяна, участвах в откриването на един макдрайв, когато ме снимаха в някой и друг вестник, за гордост на нашите, и така.
Междувременно колега от уни ме „уреди” да опаковаме вестници в една печатница и вече си имах втора работа, три вечери в седмицата. По веднъж месечно можех да ям пица в пицария и смених пейджъра с гсм, кеф. Особено за майка ми, вече споменах за социалните животни, е, от нея съм го взела. 🙂 Все още се чуваме всеки ден.
Първото ми лято в Студентски беше истински кошмар. Всеки си замина по градове и села, в 14-етажния 17-ти блок останахме 5 човека. Всеки на работа, в различни краища на София, по различно време, не че нямаше какво да правя, имах вече доста приятели, но всеки път се прибирах с ключовете между пръстите.
За второто лято се зарекох, че ще измисля нещо. Реших да ходя на бригада в Германия. Подадох документи, явих се на изпит по немски, отивам да си проверя резултата в Бюрото по труда в Студентски… не бях в първата 20-торка. Няма да се ходи на бригада.
Провесила нос тръгвам из коридорите на Бюрото и блея по стените с обяви за работа. След почти две години в любимия ми макдак бях решила да търся нещо друго. Имаше купища обяви вариращи от продавач-консултант на сергия до продавач-консултант в магазин. Тц, игнор. По някое време зачитам поредната – бази данни, кодиране, супер софтуерно ми звучеше, обаче името познато. Звъня на колега от уни, Сашо, ти тук ли работеше. Да. А търсят ли хора? Ми май да, ще питам.
В началото на февруари пращам СВ и чакам. След половин месец, точно на имения ми ден, привечер към 8, телефонът ми звъни: Добър вечер, Антония?. Абослютно убедена, че е някой приятел с възможно най-лигавия и несериозен глас казвам – о дааа, самата тя (тук повдигам вежди и се хиля). Оказа се Павел, викат ме интервю. Глътвам граматиката за секунда, извинявам се и фиксираме час.
След два дни отивам и Павел ми връчва два теста, на немски и английски. Уверяват ме, че не е зададено време, за което да ги попълня и просто да му ги дам като съм готова. Аз обаче, след макдак школовката съм твърдо убедена, че някой тайно засича и бързам ли бързам. За 40мин съм готова и със зачервени бузи отивам да си оставя тестовете. 🙂 След седмица си подписах трудовия договор и започнах нощна смяна, за да ходя на лекции денем.
Следващия един месец не мога да възстановя, защото почти не спах.
След година работа, на едно заветно фирмено коледно парти имах благоразумието да злоупотребя с приятелството си със Собиески и след няма и два месеца вече живеех с тогавашния си шеф. И още живея с него. И халка си имам от него. И две деца. И съм хепи 🙂
Текстът е публикуван в блога на автора.
Антония Петкова
P.S. JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!
Ако тази история ви допада, можете да изпратите и вашата на специалния ни мейл – stories@jobtiger.bg
Пълни подробности за юбилейния ни конкурс ще откриете тук! Не се стеснявайте, изпращайте!
забавен
Добре звучи, скъпа ми Антония. 🙂
Ех да можеше и ние мъжете (тези които останахме истински мъже), след прекаляване с приятелството си с Джак-а, да получим за награда пръстен и perqs*: апартамент, кола, 2 деца и ect. … Щеше да е безценно, ама не може. 🙂
*http://www.urbandictionary.com/define.php?term=perq
NOTE: Коментара е добронамерен и приятелки. Моля да бъде приеман така. Не цели в никакъв случай убида, засягане на достойнството, или каквото и да било друго морално оскърбление.
ааа, за кола и апартамент нищичко не съм споменавала 😀
Тони, страшна си с писането 🙂 Весела историйка :))
Очарова ме твоя разказ … пък и съм идвала на "Славейков " и те помня там….И всичко останало, което се е случило е прекрасно .
Животът си знае работата..!!!
Страхотно ми хареса "изчистването" на концепцията:)))Супер!
Готина история, а и края е чудесен:)
Дерзай, Тони:)
Най-много ми хареса края на тази история,там, детопише две думички за двете сладутчвта !!!
много добра история, поздравления за автора 😉
:):):)
хаха, доста познато ми звучи 😉 Жалко, че закриха кодинга и няма да произвежда повече двойки 😉
… много готина история за трудолюбие,ученолюбивост и още нещо 🙂 .Надявам се на повече хора да им завършват разказите по този начин. С или без кодинг двойки си има :),а в повечето случаи маи са и повече семейни членове.ex-coder
Тонита, супер история, като се замислиш, с няколко изречения си написала историята на живота си до тук.Поздрави и целувки!
Хареса ми!
много свежо написано, наистина се забавлявах и ми беше приятно да го чета 🙂
Ами истината си е истина Тони. 🙂 Спомням си нощните смени с хроничното недоспиване, както и хубавия колектив с бирата сутрин с мътен нощен поглед. 🙂 Хубаво е! Поздравления:) Истилиян
Аз пък съм жив участник в нея и много се изкефих. Успех Тони! Теменужка 🙂
Много хубава история, а най-хубавото й е, че е истинска! Следващият път-със снимки! 🙂
тонита, много се смях на историята ти, да не говорим, че помня всеки момент от нея. от позицията на времето звучи дори нереално 😀
Беше ми приятно да се отдам на спомени, докато четях историята. Поздрави на теб, на съпруга (и бивш шеф:-) и на мъниците. Хари
Мила,Тони!!!
Още си дете/ или си била/когато живота те е завъртял….и не знаеш колко гаден и обиден може да ти бъде живота заради това,че си приела фикс идеята да имаш повече пари и семейство, отколкото образование и романтичен студентски живот.Признавам,че малко хора успяват да се оправят в тази ситуация,но изобщо не си мисли,че работещите не изпадат в същата.Да даде Господ да отгледаш двете деца,и да дойде време да трябва да задоволяваш капризи и да се съобразяваш с желанията им и ще те питам тогава добре ли караш с тази мизерна заплата, дето те е провокирала да извървиш дългия път на мъченица,за да се докопаш до нея!Помни,че родителя дава малко,но от сърце и иска да научи децата си да се справят натам в живота сами.Това никак не е лесно,но то затова е училището ЖИВОТ!Важните неща трябва да се отсяват от маловажните.Когато децата ти пораснат и поискат да учат, ти им дай съвет да си намерят работа и да се оженят, понеже трудно се кара с мизерни левчета.Не бива човек да живее само и единствено с мисълта за финансовата страна,а трябва да се вдъхновява от това, което го очаква след това което е започнал да прави, защото то е било в този момент най-важната стъпка в живота му.Важните неща,мила Тони ,трудно престават да бъдат важни, освен ако не ти се е сторило че са толкова важни.Не зная как си завършила университета и рядко свалям шапка на хора, които и работят и учат,но тях са ги целунали отгоре и просто умеят да го правят без едното да пречи на другото.В този момент си представям големите ти зачервени очи от недоспиване,за да можеш след Уни-то да извадиш голямата банкнота на вестникарка и да платиш големия и мазен сандвич на продавачката,защото може би в къщи няма да ти се услади толкова,а навярно си забравила колко по-здравословен може да е той и колко повече ще ти се услади от дългите нощи тежък труд ,съчетан с училище, в което трябва да доказваш себе си като човек професионалист и да градиш живот ,който не ти се е паднал случайно от лотарията а сама си избрала…
Моля за извинения-аз съм майка и старомоден човек,но вярвам, много правдив.Остава да ни споделиш колко си щастлива….
Аз не съм съвсем сигурен, че разбирам последния коментар. Твърде емоционален и нееднозначен ми се струва. В какъв план трябва да се разбира той – похвален, укорителен, въпросителен?
А и фикс идея не виждам споделена в текста.
Пъстър свят…
И аз не разбирам този така дълъг и безмислен за мен коментар. Извинете ни нас, хората, които не сме имали материалната възможност да ходим в университет с парите на мама и тати, а се е налагало да си ги изкарваме сами. С.
Ъм…и аз не съм сигурна как да го тълкувам.. може би краят на историята ми идва много криворазбран, а той беше повече за цвят и завършеност 🙂 Животът ми изобщо не е бил кой знае колко по-различен от този на студентите сега, те масово си учат и работят, аз просто седнах да го напиша :)Не съм богата, никога не съм била, по времето, когато се омъжих, половинката ми имаше компютър, пералня и дрехите на гърба си 🙂 Толкова за фикс идеята с парите, колите и апартаментите 🙂
Не искам и не очаквам от родителите си да ме отглеждат до 30 годишна възраст, нито смятам да го правя с децата си 🙂
Хареса ми -това си е истинския живот!Кроиш планове, правиш каквото трябва, независимо на каква цена и после се наслаждаваш! Важното е накрая да си доволен от това, което имаш! А Тони, видно е доволна … Дано да продължиш все така, Тони!
Тони, много истинска и хубава история – vladimirki. …много ми хареса
Нормална човешка история, но непропорционално много одобрение за качеството. Очевидно синдромът "гласувайте за мен, моля ви" продължава да работи.