HR Блог на JobTiger.bg

Изкуших се да започна тази [story] гръмко, с многообещаващата фраза „От както се помня продавам …” ама не е точно така. Оказа се, че си спомням и други неща, например: как си хапнах най-вкусния козунак точно преди да ми извадят едната сливица, когато бях на четири и разни други. Потиснах порива да се пробутам още от първото изречение – представянето следва по-надолу. Но, в случай, че не искате да ви бъде продадено, може да спрете с четенето точно тук.

Истината е, че първата ми работа (за която успях да се сетя, връщайки се назад във времето) бе някъде около 6-7-мата ми година на индивид.
Бях обречена да прекарвам летата си на село – тогава ми се виждаше скучно, защото се повтаряше всяко лято, но от тази позиция назад разбирам ползите и за пореден път осъзнавам, че няма случайни неща. Connecting the dots – казва Стив Джобс в знаменитата си реч пред един от випуските на Станфордския университет – можеш да свържеш точките само когато погледнеш назад. Ще се убедите и вие „защо?”. Та, на село един от чичковците бе международен шофьор. На ТИР (тогава разшифровахме абревиатурата като Тия Изнесоха Родината без да осъзнаваме, че всъщност се грижеха за увеличаването на брутния вътрешен продукт и прихода на държавата). Чичкото с тира имаше достъп и регулярно облагодетелстваше семейството си със западни шоколади, парфюми, качествена черна техника, парцалки с модерна кройка и т.н. Благодарение на това, нашата лятна комшийска сбирщина от хлапетии се сдоби с неимоверно количество атрактивни опаковки от продукти с иностранни надписи. И някак съвсем естествено, дойде желанието ни да ги оползотворим. Така, в двора на бабината къща, възникна един от малкото през тези години пазар на свободно конвертируеми западни стоки. Появиха се 6 щанда, всеки изложил поне по три празни флакона от дезодорант, по няколко кутии от бонбони, дъвки, вафли и прочее лакомства, целофанени торбички с надписи Adidas, Puma, Lacoste и други. Започна активния обмен на стока срещу стока (бартер) и на стока срещу валута (разбирай различни по размер орехови листа). С първият провал като търговец дойде и първото ми разочароване – от една страна се оказах с най-грозните опаковки, които в един момент никой не искаше да купува или обменя и от друга с недостатъчно „финансов” ресурс (големи по размер орехови листа). Като се замислите – класическа ситуация – ниска ликвидност и липса на оборотни средства. Дори нямах възможност да взема банков кредит – ниските клони на ореха бяха „фалирали”. Какво дежа ву със съвременната криза… Зарязах всичко. Обидих се на всички дечурлига, защото смятах, че те са ми виновни (а всъщност аз не разсъждавах целенасочено и нямах стратегия) и отидох при леля да си хапна варена царевица.
Но може би точно тогава, чисто подсъзнателно, сигурно бе и първата ми обратна връзка, че трябва да променя себе си, да стана по-гъвкава и съответно по-успешна като търговец.

Претърпените, през следващите летни ваканции, провали ме убедиха да избягвам други професии и области за реализация, като например – художествена гимнастичка, защото наднорменото тегло и липсващата физиологическа изящност бяха в контрапункт с наличните обръч (купен от мама), лента (пръчка с панделка), бухалки (кегли от детски мини боулинг), въже и одеяло на поляната в същият този бабин двор; парфюмерист, защото цветовете на трендафила до чешмата свършиха много бързо а и разхода на време за варене до получаване на етерично масло ме отдалечаваше от алтернативната игра на „жмичка”, сиреч криеница; инженер и строител, защото започнатия строеж на басейн (пак там) завърши с едва 15 см. дълбок, постоянно срутващ се изкоп и два шамара от дядо.
Много, много други безуспешни предприемачески инициативи се изнизаха до изненадващия пробив, около 5 години по-късно.
Другото село, другите баба и дядо, плодородна година, огромна градина и безброй напращели и превити до земята кайсиеви дръвчета. Ролите и нивата на отговорност скорострелно бяха разпределени. Дядо, като собственик, инвеститор и управител – планира и организира работата, контролира представянето и ни мотивира със закачки. Поради липса на квалифициран човешки ресурс съвместява и позицията на шофьор. Аз „разтягам” притежаваните знания и умения, като съм едновременно служител бачкатор – бера плодовете и търговски представител – продавам ги. Баба е shared services – регулира натоварването на кол центъра, снабдява с ресурси, дълготрайни материални активи (столчета – оборудване за на чардака) и манджа, управлява поддръжката на офиса (чисти), управлява касата и приходите (събира всички кинти), управлява заплащането (разделя чистата ечалбата на три) и обучението и развитието (дава акъл как да се берат и подреждат кайсиите в щайгите, за да не се натъртят).
Стигнахме до повратният момент в откриването на моето поприще. А именно – алъш-веришът на кайсиите на градския зеленчуков пазар. Да, ако правилно си водите сметки – до тук съм на 11-12 години. Наистина невзрачна възраст за тази отговорност, но да кажем, че „управителя” имаше нюх за идентифицирането на таланти и за предоставянето на поле за разкриване на потенциала. И ето ме мен, с кантара, тежестите, щайгите отново на сергията. В началото си бе трудничко. Имаше значително пазарно съперничество – от една страна богат асортимент от плодове, от друга – много стопани предлагащи кайсии, от трета – всички, освен мен, бяха твърде по-опитни. Битката за всеки клиент се разгаряше с пълна сила. Даже на няколко пъти ми се скараха за нелоялна конкуренция (представете си), защото уж „невинната ми възраст умилявала леличките и ги подмамвала”. Но истината бе (ау как се ориентирах), че позитивната нагласа и усмивката наистина помагат за „отваряне на вратата”, после обаче е нужно и отличното обслужване. „Добър ден”, ползи на стоката, опитване, възможност за самостоятелен избор, бързо претегляне, честна сметка и „благодаря” – тези неща карат клиентите да предпочитат един търговец пред друг и да се връщат за повторна покупка. Успехът бе такъв, че се върнахме на село с празен амбалаж. И така всеки следобед, за около две седмици. За тези от вас, които сега си мислят „нещо ни врътка, на тази възраст сигурно дядото е продавал”, мога да разкрия какво всъщност правеше той. Той седеше близо до мен, учеше ме да смятам бързо и заменяше празните щайги с пълни от колата. Е на това му се казва ситуационно лидерство.
А вечерите … ех вечерите … бяха страхотни – събирахме се с младежката банда пред някоя квартална къща, играехме белот, люпехме семки, гледахме метеорния поток Персеиди, слушахме диско и си говорехме за любоФ (разбирай кой за кого ще се ожени когато пораснем големи … някои вярно се ожениха, но това е друга история).  

Ако все още четете – ето какво се случва 10-тина години по-късно.
Вече съм завършила своето висше образование с икономическа специалност – ха ха ха. На прага на първите си сериозни професионални ангажименти, вече съм отхвърлила още няколко предприемачески инициативи (кои успешни, кои не толкова) в ученическите години, преминала съм през разнообразни временни заетости между седмица, три месеца и година в студентския период. Благодарение на едно от първите издания (а дали не бе и първото?) на форума Дни на кариерата се срещнах със своя пръв дългосрочен работодател, който ми гласува доверие да ме наеме на позиция „Търговски представител”.

И те така, днес (още 10 години по-късно) аз „продавам” идеи. Идеи, за това как можем да бъдем още по-успешни като управленци, как да представяме продукта си и да обслужваме клиентите, със стойност за себе си и за тях, така че да станем дългосрочни партньори. Невероятно – нали?

Иванна Данева

Вече 8 месеца си търся работа. Не съм идиот … или поне така си мислех до преди.  Не съм и глупава или поне не бях. Сега съм застанала пред компютъра и за пореден път разглеждам обявите за работа. Толкова време съм ги гледала, че дори знам кой не може да си намери служител от няколко месеца, но – пак не съм подходяща. И се питам от къде идва проблема? Винаги първата ми идея при такива въпроси е да потърся причините в себе си – не съм направила нещо, не мога нещо, сбъркала съм някъде или… Първоначално отговорите на тези въпроси са лесни, първите 1-2 месеца. Но след това започваш да се питаш къде е проблемът, при условие, че не виждаш такъв в себе си. Тук ще кажете, че аз съм едно глупаво същество, което няма трудов опит, не може да прави нищо или най-малкото, че съм несериозен човек. Може и да се окажете прави… не знам вече. Преди знаех… когато работех. Имах хубава работа за не големи пари с трудов договор на минимална работна заплата и с неограничено работно време. В началото бях там, когато ми беше удобно. В последствие… бях там почти винаги и дори, ако не бях там, постоянно ме държаха във връзка по телефона. От обикновен служител се превърнах в “златния” служител, който правеше всичко. Аз бях там постоянно, правех всичко и организирах всичко. В един момент осъзнах, че бях останала предимно аз, не защото бях изгонила другите, а защото работодателят ми нямаше нужда от други служители. Просто вършех всичката работа. Говорим за много повече работа от тази, която я пише в длъжностната характеристика. Говорим за всяко едно работно действие, което може да си помисли един служител – е докато си го помисли, аз вече бях отдавна приключила с него. Накрая се оказа, че аз съм се отдала на 100% само и единствено за работата си, а съм получила само едно заплащане. Единственият момент, в който получих повече от това, беше когато напусках. Тогава получих откровено благодаря и опит да ми направят оценка за добре свършената работа. 

Когато се замислям за момента, в който работех и давах всичко от себе си, се чувствам добре. Но сега сме в реалната ситуация. И всяка сутрин със събуждането или малко след това отново се сещам, че аз вече 8 месеца не мога да си намеря работа. Е не съм толкова зле – ходя на интервюта. И когато стигнем до проблема, че аз 8 месеца нямам работа ме питат: Защо? НЕ ЗНАМ! Просто не знам. Тръгваме от себе си, преминаваме през икономическото състояние в страната и света като цяло и стигаме до сезона, празниците и … връзките. Икономическото състояние всички го знаем, но… това все пак е София и както  показва базата данни с обяви – работа има! Всекидневно се появяват нови обяви на фирми, търсещи служители. Другата причина в този контекст, която мога да изтъкна е, че нямам опит в сферата, в която си търся работа. Но не мисля, че ми е необходим или поне го нямам официално. Смятам, че мога да се справя – щом съм се насочила към тази сфера. Но и тук излиза малък проблем, тъй като кандидатствах и на стажантски програми. Там не се изисква опит, а само знания, постигнат успех и в повечето случаи – широка усмивка и вдигната глава, която да изразява готовността да се влея в света на работещите. Готова съм! Искам да работя! Тук, тук! (едно човече в морето, което никой не чува). Виждам как успяват да станат стажанти хора, които не са готови за това, не знаят какво правят там или просто са отишли за шоуто. Е аз не искам да отида за шоуто. Аз имам цел, имам перспектива. Но уви!

Другата причина или причини – празниците! Ех! На този народ му дай празници! То не беше Коледа, Нова година, Великден, Гергьовден. Да не говорим, че за мен са достатъчно стресиращи само съботите и неделите. И всичкото това чакане и изчакване на празници с голямо желание поне на тази позиция да се получи нещо. Изчакването на празниците в трепети и финалният резултат – не избрахме Вас. Благодаря! Огромно благодаря! За чакането, за нервите, за желанието, за вложените усилия! Така се уча. В началото като отивах на интервю се притеснявах, треперех, изпотяваха ми се ръцете или ми пресъхваше устата. Благодаря Ви за всичките интервюта и всички откази! Адски много ми помогнахте! Сега отивам без притеснение, знам си репертоара с репликите и вече не ми е трудно и да отреагирам на всякакви въпроси и тестове, защото вече някой Ви е изпреварил и ме е запознал с тях. 

Сега идва другото ми притеснение – лято. “Нека да е лято! Само да е лято! Топло и горещо. Всеки път.” И като се заноси тази мелодийка из въздуха и всички всякаш забравят да работят и започват да мислят за почивка, море, планина или чужбина. А аз? За мен остава търпеливото изчакване на отминаването и на тези настроения. Т.е. септември с нови сили и отново в борба с кандидат-служители. 

И стигаме до проблемът Х – връзките. Дали хората, които се назначават на позициите, за които кандидатствам са с връзки? Не знам. Няма как да зная. Познатите ми казват, че най-вероятно да. Възможно е. Не съм аз човекът с връзките, за да кажа, че така се наемат хора. Аз връзки нямам и едниствените такива са на кецовете ми. Определено не ми помагат при намирането на работа. Ако свършат това някой ден и ми намерят работа, ще кажа на всички, че съм назначена с връзки! 

Сега се връщаме отново към настоящия момент, в който аз отново имам трепети и надежди за поредната позиция, за която кандидатствам и има минимален шанс да ме наемат. Но вече не я вярвам тази. Принципно в момента вместо да пиша това словоизлеяние трябва да уча за изпит, но не мога. Защо ли? Защото погледнах в сайта за една стажантска програма с надеждата, че все още има шанс нещо да се получи и разбрах, че надеждата е успяла да избяга от кутията на Пандора. Избрали са други, но не и мен. Като ги гледам на снимките, не са по-добри от мен, не са по-умни, не са по-организирани, а може и да са? Но не съм там, за да се запозная с тях и да разбера. 

Сега съм в средата на нищото. Рационалните оправдания и обяснения на ситуацията приключиха. Сега останахме до това, че нямам късмет. Друго не остана. Кой умен човек ще си търси упорито в продължение на 8 месеца работа? Би трябвало отдавна да са ме наели, ако съм умна. Кой сериозен и организиран човек няма да го наемат за толкова време на работа? Отговорът е сходен. Кой човек, който има желание да работи и показва, че е готов да даде 100% от себе си, няма да го наемат на работа? Вече зачеркнах от списъка “Положителни качества, таланти” всяко едно написано нещо. Остана да приема, че просто не съм работоспособен кадър. А сега накъде? Вероятно това ще ме попитате. И аз това се чудя. Сега… продължаваме по същия начин: уча се със всяко следващо интервю, продължавам с нестихващ трепет и надежда да чакам отговор – наемам те! и така докато наистина се случи. Няма друг избор. Вдигам глава, лепвам усмивката на лицето и се правя, че всичко е наред. Опитвам се да си мисля, че съм качествен кадър на работническата система, за да мога да успея да стана и на следващата сутрин от леглото. 

Най – трудният ми въпрос на интервю: Защо се спряхте на нашата обява? Най-трудният отговор: защото вие не изисквахте опит; обявили сте позицията, която търся и кандидатствах на всяка една такава обява, на която отговарям по тези критерии. Разбира се те твърдят, че е невъзможно да запомня всяка една обява и да си спомням кога съм кандидатствала за нея, щом са толкова много. Не могат да повярват, че мога да помня толкова неща или че си водя стриктна система за обявите, на които съм кандидатствала. Е! Водя ги. И само да знаеха или по-скоро да осъзнаваха, че мога да систематизирам така документация щяха да ме вземат веднага. Не ми вярват, когато им го казвам. Явно всеки излиза с такава рекламна реплика. Но моята не е такава, но как да откриеш истината между толкова много лъжи? 

Това е моята история. Няма да се дам без бой. Имам критерии и дори малко да съм ги занижила – няма да се откажа от тях. Знам какво искам и знам, че го мога. Въпросът е да имам търпение и сили да успея да го постигна.