Творец съм по душа, затова реших да ви разкажа за моята работа. Така се роди идеята да сглобя един работен ден от моя рай. Винаги съм била на мнение, че не живеем, за да работим, а работим, за да живеем по-добре! Често не забелязаме дребните радости залутани в хаоса от стрес, нерви и умора. Затова аз избрах да погледна работния ден през чисто новите ми розови очила.
Историята ми започва от бул. Витоша, защото всяка сутрин минавам по него. Няма нищо по-хубаво от един бърз шопинг от трамвая рано сутрин. И ето го и него. Познахте ли го? Обикновенно обикаля около „аптека”. Да, това е същото куче, на което изобщо не му пука, че минаватe покрай него, но няма да откаже залък от баничката ви. Често когато минавам от тук и него го няма се чудя къде ли броди сега?!
Трамваят се клатушка по бул. „България”, а аз си чета безплатния вестник. Изведнъж електриково синьо избожда лявото ми око. Контрастът е поразителен! Спретнат с костюм и куфарче младеж сяда две места отпред. Черните панталони се надигат и изпод прилежно заострения ръб… тракането на трамвая заглушава смеха в главата ми. Вадя фотоапарата и тайничко щраквам находката.
И ето вече сме във офиса, а работния ден кипи, ли кипи. Клавишите чаткат, главите ни пушат и „О, небеса!” Сякъш слязъл от небето ангел размахва горелка от отсрещния строеж. Пфууууу….жега. В миг тишината в стаята става толкова гъста, че с нож да я режеш. Всички, разбира се, се скупчваме на прозореца, за да се полюбуваме на ангела. Е, кажете ми как се работи така!?
Вървя по съседната улица, оглеждам се и си мисля как мога да вляза в отсрещния блок. Да бях птица – да литна. Мотая се. Хоп – някой излиза от блока. Да, благодаря ви и приятен ден. Чувствам се като престъпник, но пък не съм сама, с колегата Чочо съм и той е виновен за всичко. Хващаме асансьора до последния етаж. Отваряме прозореца и о, да, отгоре нещата вече изглеждат различно!
Наближава 16 ч. Бързам към центъра. Трамвай, билетче, билетче, трамвай. В суматохата обаче намирам време за един ободряващ душ за очите. Няма по-примамливо място в жегите от фонтанчето пред Народния театър. Гъстите сенки примамват отмалелите тела по пейките. Младежи пият бира. Но аз бързам, все пак съм на работа!
Вече е 19 ч., а денят за мен тепърва започва. Уговорката с колегите за по бира в Борисовата остава. Блаженна вървя към заветната цел и отмятам мислено дневните задачи, когато… „Дари, Дари…” гласът на жената, която подминавам има за цел да спре едно дете. Мисля си: колко забавно. Женският глас продължава да вика настойчиво, а Дари не спира да гони гълъбите в парка.
Станислава Пенева-Григорова
Снимки: Станислава Пенева-Григорова;
снимките са публикувани във фейсбук профила на автора
P.S. JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!
Ако тази история ви допада, можете да изпратите и вашата на специалния ни мейл – stories@jobtiger.bg
Пълни подробности за юбилейния ни конкурс ще откриете тук! Не се стеснявайте, изпращайте!
Вашият коментар