Истории за септември 2011

Победителят в конкурса за месец септември


Привет на всички! :)

В предишните шест месеца публикувахме 85 ваши истории и отличихме осем души в конкурса ни за история, свързана с работата. Остават още четири награди, включително днешната, и разбира се, голямата годишна награда – Apple iPad 2.

Днес приключва седмият месец (и последният летен) от конкурса ни и отново е време за награди. :)
В активността ви започна да се усеща краят на лятото – през септември се състезаваха 17 истории, които събраха 540 гласа. Ето и водещите:

Журито хареса особено много две истории: Проектът на Балада и „Барбара, Барбара…” на Зорница Попова, като накрая се спряхме на втората заради лекия, освежаващ хумор и добрия стил.

За краен победител беше избрана „Барбара, Барбара…”. Да е честито на Зорница и със здраве да си ползва таблета (Таблет 10.1″ (25.65 cm) Prestigio MultiPad PMP7100C)! Ще се радваме да се запознаем с нея на живо, когато дойде да си го получи.

Наградата за месец октомври ще е цифрова видеокамера на Sony (Sony DCR-SX65E silver) от bomba.bg. Очакваме вашите истории, както и гласовете ви за най-добрите.

Успех на всички и слънчева есен! :)

Светлозар Петров
Управител
JobTiger

[Stories] Безценен опит

Историята участва в конкурсния период 21.08-20(24).09

Първи работен ден…Не можах да спя от вълнение. В промеждутъците между заспиванията и събужданията видях буболечки – черни, дребни и много, пълзят, пъплят, замрежват пространството. „Вероятно са въшки – това е на пари” -  казва въодушевено баба ми и ме изпраща с кана вода и бърборене. Все пак, казвам си – друго е да прекрачиш с десен крак прага, да ти пличнат късмет и сънят ти да вещае богатство.

Завърших езикова гимназия тази година, говоря два чужди езика, ще работя като сервитьорка, като се надявам да събера за университетската такса в чужбина, защото майка ми не може да ми помага. Ентусиазирана съм. Собственичката е шармантна дама, видимо нито устните, нито гърдите са нейни и едвам се събират в очертанията си. Дано такава е и съдбата на парите ми. Дай Боже всекиму имотност…Казва ми, че най-ценното в тази работа е добиването на опит – житейски и професионален. Хотелите й са на ръба на кича и еклектиката. Вали от лъскаво, лъскаво, лъскаво…

Сутринта е тежка – конференция, семинар, хотелски клиенти. Движението е назад напред + бетонно висене права. Ръцете и краката ми са чужди. Първият ми бакшиш е твърде голям и идва привечер. Спечелвам си омразата на отговорничката по район. Иначе стиснатите немци поръчват двойно, не изяждат всичко и са хипер доволни от мен. За първи път някой от персонала говори на езика на Гьоте. Получават указания за пътя до Пловдив, за винарните и забележителностите, както и списък какво да видят под тепетата. Давам набързо маршрут в Родопите за екопътеки, съчетавам с рафтинг, катерене, пускане с планери.

Тотал накрая – 19 часа работа без почивка, при договорени 8. Така протича не само първият ми ден, но и първият месец. В края му съм полумъртва, но с привкус на мъни. Вторият започва с мокро – „като заваля, та цяла неделя”. Оборотите падат, има оплаквания от туристи за сървиса. Това обаче на мен не влияе – англичаните и ирландците се задържат на място, пият до късно, оставят пари, сутринта пропускат ол инклузива и се налага да си плащат в 11 ч. да хапнат на размътена тиква. Английският на колегите е с африканско наречие, което само те си разбират. Аз събирам бакшиши и омраза. Най-големият ми фен с моя помощ прави пътеводител на българската гордост – обикаля Трявна, Троян, Търново, Сливница, Мелник, Етъра, сдобива се с терлици, резбован таван, грънци, ракии, както и с мини меден казан за варене от цигани. Шефката на рецепция ме окуражава да карам без почивка – получавам предложение от собственичката. Казва ми, че ще ми се плаща като на празник, значи двойно. Хващам се, имам нужда от средства, макар че припадам от работа и недоспиване. Налага се вечер да наливам и на бара, но всъщност благата дама ме навестява честичко и повтаря шекерено сладко – уроците тук са безценни, кога иначе щеше да се научиш да правиш коктейли?

Почва третият месец – не зная как ще е с Третата световна война, но борбата е тиха – колегите ме убиват с  поглед, бакшиши за мен има , заплата обаче – не. Окръглената лъскава дама ме убеждава, че е най-добре да пестя, да изкарвам бакшиши и от тях да заделям, а заплатите ще се трупат накуп по сметка. Уговорката е картата да остане у нея, докато не приключи договора ни. Имала е всякакви – крали са я, напускали са я с оборота /а и с мъжете й/. Нека я разбера, не е лично отношение, въпрос на принцип. А аз съм разбрана – права е, опитът е нещо велико и страх лозе пази. Работя до саморазрушаване, морският бриз ми помага да отварям очи навреме, ходейки права.

Три месеца къртовска работа. Трябва да си отивам вече, билетът за чужбина е купила майка ми. Жената вамп ми дава картата, стиска ми ръцете и шофьор ме закарва до влака. Щастлива съм, предусещам, че съм богата. На сутринта в Пловдив вкарвам картата в банкомат. Там бележката показва наличност точно 50 лв. Рано е, служителите на банката не са дошли още. Препирам да оправя очевидната грешка. Получила съм житейски и професионални уроци, добила съм самочувствие, била съм значима и нужна на някого. Сънувала съм въшки и според тълкуванието на всички съновници съм червива от мънита. Сумата по сметката ми обаче се оказва точно толкова, колкото е изискуемият минимум за откриване. Изумена съм. Звъня в Слънчев бряг, а оттам вежлива секретарка ме уведомява, че това е място, на което човек може да получи житейски уроци. Те струват безкрайно много, а хората при нея са мъдри и опитни. Не бива да се съмнявам в тях. Парите са само една морска вода, пара която се вдига нагоре…И Хитър Петър на пара е грял хляба си, но бил щастлив и уважаван. Е, макар пък и беден…

Започва да ме свестява сигнала „туууу, туууу”, идващ от затворената вече телефонна слушалка. И той е урок, поредният нашенски. За какво ми са префърцунени университети из Англия. Я що уроци получих за кратко, мамка му…Работете в България!!!!!!!

Мария Рангелова

Nota Bene: JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!

Ако тази история ви харесва, можете да изпратите и вашата на специалния ни адрес - stories@jobtiger.bg
Не се стеснявайте, изпращайте!
Подробни детайли за юбилейния конкурс!

[Stories] Помощ от непознати хора!

jobtiger218-150x150

Това е историята на момче, което разказва за живота си след “лъскавия” абитуриентски бал и за това как се бори със зъби и нокти, но не се прекланя пред трудностите!

Историята участва в конкурсния период 21.08-20(24).09

Предисторията

По стечение на обстоятелствата живеех на квартира със съученик,който ми плащаше наема и ми помагаше с храна, дрехи и с уроците. Аз съм полу-сирак и майка ми беше безработна. Двете с баба ми помагаха колкото можеха. На бала отидох със стари дрехи и лепени обувки, а класната ми пое нощувката и куверта за балната вечер. Бях голям късметлия-всички ми помагаха. Но завърших!

Отидоха си класната и съученика, останах сам без нищо. Започнах работа като сервитьор и се разбрах с хазайката да ме изчака за наема. Работех много и извънредно, за да събирам повече бакшиши. След 1 седмица влязох в съседното заведение да разваля пари и от бързина минах през витрината. Не разбрах какво се случи, но бързах да върна рестото на клиентите. Бях се срязал по главата, коляното и ръката. Шефът ми извика бърза помощ и последва голямо шиене.

Прибрах се, а хазайката каза, че в това състояние никой няма да ми плати и да търся пари за наема. На третия ден се върнах на работа -на един крак и една ръка. Едва ходех,н о въпреки това обслужвах клиенти. Сервирах дори супа на шефа.

Дойде време за свалянето на конците-поискаха ми 6лв и аз сам си ги извадих. Прибирам си-пребит като куче, защото болницата беше в другия край на града,а аз ходих пеша. Огромни баири и двете посоки…

Вратата заключена, патронът сменен, а хазяйката стои на балкона и следват думите: “Донеси 45лв., за да си вземеш дрехите! Радвай се,че имаш и тези гащи на дупето си!“.

Ами сега?Да искам заем от шефа?Не!Той плати стъкло от 240лв., а ще ми удържи само 80лв. Не бива да прекалявам с добрината му…

Връщам се в заведението и започвам да работя. В склада има старо диванче, а готвачката ще ми донесе и едно одеало.За храна проблеми нямах-готвачката ми даваше обяд и вечеря, и без друго работех денонощно. Спях отзад, но ставах през нощта, за да помагам, когато се налагаше. След 10 дни затвориха заведението,така и не разбрах защо.

Сега го закъсах вече. Съвсем на улицата останах. Заплатата ми беше 6лв., с удръжките за стъклото. Видях един познат, оплаках му се.Той ме покани на гости да пренощувам. Говорим с майка му и баща му и се оказа, че дори сме роднини, а не сме знаели.Останах в тях повече от 10 дни. Храниха ме, обличаха ме.. и ми намериха работа.

След първия работен ден, на 50 метра от портала на работата срещнах готвачката от заведението. Каза,че ме е мислила как съм и къде съм. Запозна ме с една баба-нейна приятелка. Разказа на жената всичко за мен. Жената ми даде една стая от нейната къща. Жената се грижеше за мен като за собствения си син. Намерих си работа точно до къщата на бабата. Тя ми даде пари на заем за да си взема дрехите от старата квартира и да изкарам първия месец нормално на работата си.

Работех много, изкарвах доста прилична заплата-от процент. На бабата върнах борча си, останах си при нея като квартирант в мазето.След 8 месеца се преместих в самостоятелна гарсониера. След една година имах и приятелка, а след три години – син.

Живея вече в другия край на България. Понякога търся бабата, но отдавна загубих следите й….

Това е моят старт в живота: Помощ от непознати хора!!!

Калин Александров

Nota Bene: JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!

Ако тази история ви харесва, можете да изпратите и вашата на специалния ни адрес - stories@jobtiger.bg
Не се стеснявайте, изпращайте!
Подробни детайли за юбилейния конкурс!

[Stories] Яко бачкане +

Историята участва в конкурсния период 21.08-20(24).09

Няколко real job stories, повечето невесели

- Някъде в района на гарата!
Това ми отговори с безгрижна усмивка един кондуктор във влака по посока от Русе към далечната за транспортните възможности на родината Враца. Естествено беше да попитам къде ще е композиран влакът за първото от двете ми прекачвания, т.к. по разписаниие (което скоро нашият влак прати по дяволите) имаше само 5 минути за прехвърляне на другия влак. Пък както често нашенските влакове пътуват без обозначение на дестинацията и със свободолюбивото четене на разписанието, можех спокойно да хартисам на някоя междинна гара – нещо, което впрочем се случи на връщане на няколко пътници, тръгнали за Варна; видите ли, те, наглите, с влак до другия край на България искат …
Не знам нужно ли е да коментирам кондуктора с чувство за хумор. Ако бяхме седнали един до друг в някой самотен бар и аз след третата текила се чудех как да го заговоря, ако той не беше с униформата на БДЖ и ако не се намирахме във влак, вероятно шегичката би била годна за преглъщане и дори (може би) би предизвикала някое кокетливо изкискване. Но така на мен ми заприлича единствено на несвършена работа, некомпетентност и на пълен непукизъм към служебните задължения.
Ето за това ми се иска да поговорим в един сайт, посветен на работата. Забавни случки в работата някои имат, някои нямат. Може да е до естеството на работата или до естеството на човека. Все тая. Когато става дума за работа, мисля си, че първо трябва да я вършим. (Такава съм си, скучно предпочитам, примерно, хирург без чувство за хумор, който да се бори за живота на пациента си, отколкото шегаджия, който да разказва виц за Свети Петър, докато го праща по оня тунел при въпросния светия.) Мечтан вариант е, ако си обичаме работата. Ако пък и ни е забавно с нея, дето се вика, дай, боже, всекиму. Но няма какво да се заблуждаваме. Нерядко и за мнозина работата е „нек?во място, на което изкарвам нек?ви кинти”. Кой не се е сблъсквал с такива „нек?ви”, работещи на всички възможни работни позиции. Особено видно е това „заразно заболяване” сред млади продавачки и сервитьори, които явно са си мечтали да работят принцове и принцеси или поне Джулия Робъртс и Брат Пит. И ако над главата ти не свети ярък неонов надпис „Режисьор от Холивуд, продуцент на фолк звезди”, си изкарват на теб целия негативизъм от несбъднатите мечти и от персоналния мързел. (Сега някои сигурно си ме представят като свадлива бабичка, която си осмисля оставащото жизнено време, като от сутрин до вечер само си търси с кого да се заяде, или като вечно недоволна сприхава климактерична лелка. Какво пък, нека си представят каквото си искат, това не е сайт за запознанства, я!)
Преди време аз и съпругът ми тръгнахме да си купуваме телевизор. Отидохме до голяма търговска верига за техника. Огледахме наличния асортимент и се спряхме на една японска марка. Попитахме продавач – консултанта, младо момче, за някои технически показатели и да ни покаже как работи.
- Каквото пише на табелката, това е. И работи като пуснатия. Ама у вас ще е по-зле, т.к. тук имаме много качествен сигнал, каквито по домовете няма.
Макар че телевизорът ни беше харесал и имахме намерение да го купим, направо си излязохме. В целия голям магазин я имаше десетина посетители (не е ясно щяха ли да станат клиенти при такова обслужване), я не; продавачите имаха числено превъзходство. Да, на нас ни се поразвали настроението, но не тръгнахме да го доскапваме, като се оплачем от продавача на шефа му. Пък и нали част от работата на шефа му е точно това – да няма подобно отношение и подобни продавачи! Просто отидохме в друга голяма верига. Там нямаше същата марка телевизори, но имаше няколко други не по-малко добри, на същата цена и със същите показатели. Продавачът на отдела, малко по-възрастен от онова момче, но все пак млад мъж, охотно ни обясни предимствата и особеностите на всяка марка, пусна ни и аналогова, и цифрова телевизия, и дивиди, после настрои каналите на избрания приемник спрямо кабелния оператор, който ползваме и т.н. Изпрати ни до касата с усмивка и добри пожелания. Естествено, всичко това не беше от любов към нас, това му беше задължение, това му е работата! Той просто си я вършеше. Нищо повече, но и нищо по-малко. Единият продавач спечели за собственика 800 лева, другият загуби същата сума.
Винаги съм се питала собствениците на търговски обекти не се ли интересуват как точно продават или обслужват техните служители. Не се ли замислят колко пари им печелят или им губят само с любезността и компетентността си или с липсата им? Не е трудно до го проверяват: дето се вика, двама – трима приятели като подставени клиенти – и картинката е ясна.
Ама какво говоря само за служителите! Че те и собствениците понякога са такива! Трябваше да ми се свие едно сако, естествена кожа. Отидох в ателието на фирма, която се занимава точно с шев и ремонт на кожени дрехи. Беше събота преди обед и собственикът седеше зад щанда. Едва кимна на поздрава ми. Като обясних за какво иде реч, сухо попита:
- Сега ли ще го оставяте?
- Не – рекох. – Само проверявам колко ще струва и тия дни ще го донеса.
- Тогава няма смисъл да ви казвам.
- Защо?
- Като го донесете, цената ще е друга.
- Какво, Вие всеки ден ли сменяте цените?!
Мълчание.
- Добре, поне ориентировъчно. Примерно, ако е днес, цената ще е …
Пак мълчание.
- Всъщност – казвам, – наистина няма смисъл да ми казвате. При такова отношение от Ваша страна аз няма и да имам желание да дойда пак и да ползвам услугите Ви.
- Че то ние сме единствените! Няма при кого другиго да отидете! – мъжът почти злорадстваше. – И … сега би ви струвало … 80 лева.
Излязох си с много неприятно чувство. Да не обяснявам, че тази бомбастична цена покриваше само свиване на раменете и подкъсяване на ръкавите. В друго ателие за ремонт на обувки, чанти и кожени дрехи ми свършиха услугата качествено, любезно и за четири пъти по-малко пари. Това ателие ме спечели за постоянен клиент, а онзи груб собственик загуби като клиент не само мен, но и две мои приятелки, които също имаха кожени дрехи за ремонт, както и всички, на които разказвам за това.
Кога дребният бизнес у нас ще разбере, че съществува заради клиентите, а не обратното – клиентите да съществуват заради него?!
Разбира се, пълно е и с обратните примери. Аз съм от съвременната модификация на Хомо Сапиенс – Пазаруващ човек – и имам любими магазини, в които влизам, дори и цените там да не са непременно най-изгодните, заради любезните продавачи. Печелят и те, печеля и аз – и не става дума за материални неща, а за позитивизъм и човешко общуване, които цена нямат.
Сещам се, наскоро минах в стария си квартал, където не бях ходила сигурно близо година. Влязох и в кварталното магазинче за хранителни стоки. Продавачката така ми се зарадва, сякаш бях най-добрата й приятелка от детството. Поговорихме набързо, защото имаше опашка, и се разделихме със сърдечната й покана да минавам по-често. Не беше за да ме върне пак за клиент – магазинчето винаги е претъпкано с народ. И тази жена работи за заплата, при това за по-малка от оня мързелив продавач на телевизори, при много по-голямо натоварване!
Накрая – нещо, което изключително ме впечатли във Варна, в разгара на летния сезон. Десетки млади хора се бяха хванали на работа в заведенията. Седнах в едно от най-посещаваните бистра на плажа някъде към 11 часа преди обед. Десетки сервитьори сновяха като влакове стрели в претъпкания ресторант. И храната, и обслужването бяха много добри. Вечерта, към 11, седнахме пак в същото заведение. Сервираха пак същите момчета и момичета, само че с разменени райони. Явно бяха капнали от умора, но обслужването не страдаше от това. Едва ли биха си позволили да е другояче – и собствениците бяха все сред тях, дори помагаха при нужда. Навсякъде, и в това заведение, и в барчетата, и в известна световна верига за бързо хранене, работното време продължаваше „докато има клиенти”, а това наистина откарваше поне до два през нощта. После подреждане, почистване. С една дума – яко, ама много яко бачкане. Не знам колко изкарваха тия сервитьори, но към заплатата и бакшишите те получаваха и неоценим бонус. Те научаваха, че животът е яко бачкане. Че преди парите има яко бачкане. Бачкане плюс любезно отношение, усмивка, коректност, уважение. Иначе си аут. Бакшиш се получава не защото някой ти го дължи, а защото и когато е доволен от теб и работата ти. Сигурна съм, че тези млади хора вече не биха изхвърлили просто така баничка в коша: ще се сетят, че за да я има тази закуска, някой е посял и ожънал житото, смлял го е на брашно, станал е по тъмно да го омеси, опече, продаде. Хубаво е да не забравяме, че зад всяко нещо стои трудът на хора и животът функционира, когато всеки си е на мястото и си върши, при това добре, работата.
Не мога да се сдържа да не разкажа и това (доколкото започнах с нещо такова). На два пъти попадах на кондукторки в БДЖ, веднъж във влака от Пловдив за Русе и веднъж – от Варна за Русе, които обстойно и ясно обясняваха на всеки пасажер кога и къде трябва да слезе, на кой коловоз ще е влакът за връзка, при това преди още пътникът да е попитал. Дори, като наближеше гарата за слизане, минаваха и лично напомняха на съответния човек. Ей, богу, идеше ми да ги прегърна!
Ето един оптимистичен финал. Ако всеки си върши работата така, че да ни се иска да го прегърнем, ако всички работим така, ех, че живот, ех, че страна би било това!

Албена Тодорова-Радионова

Nota Bene: JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!

Ако тази история ви харесва, можете да изпратите и вашата на специалния ни адрес – stories@jobtiger.bg
Не се стеснявайте, изпращайте!
Подробни детайли за юбилейния конкурс!

[Stories] Моята история

Историята участва в конкурсния период 21.08-20(24).09

Преди 11 години слязох от един автобус в центъра на едно село. Никога преди това не бях идвала тук , но съдбата си знае работата. Още от спирката видях училището- бяло, с големи прозорци и дървета в двора. Е, очаквах да е като моето училище , което бях завършила преди пет години, да мирише на много деца и на застоял въздух, но ,уви , не беше така. Още обаче преди да вляза в училището, още преди да съм в двора му, бях заобиколена от деца. Всички ми се усмихваха, докосваха ме и се озовах със свита от десет деца, като всяко беше ме хванало за пръст.
Такава любов не бях усещала- очите им искряха, всяко искаше да бъде най- близо до мен и да ме има само то.Още когато постъпвах на работа ми казаха, че съм по заместване за три месеца и аз си мислех, че не трябва да се привързвам към нищо- обстановка, колеги, деца , но това се оказа невъзможно.
Училището беше необикновено- миришеше на терпентин от четките и боите, от платната и дърворезбите, които създаваха учениците.Още от първи клас децата се учеха да творят красота, а когато завършваха 12 клас, правеха изложби на пана, дърворезби, картини.
Защо Ви пиша всичко това? Защото човек никога не знае как ще се стече животът му и как временните неща са най- трайни. От първия ми учебен ден са минали точно 11 години, но отново ме срещат по този начин вече други деца, а онези, първите, са хора на по двадесет години, хванали здраво живота и останали мои приятели и до днес. Няма как някой от тях да мине през града ми и да не ми се обади- така чувствам, че съм им дала нещо ценно- приятелството си.
А то с пари не се купува.Дори често съм техен фейсбук съветник, защото така най- лесно и бързо се подържа връзка, разбирам за техните тревоги, радости, проблеми и успехи. Защото учителят не само обучава, но и възпитава, съветва, приласкава и живее с живота на своите ученици, въпреки че има и свои деца.
Е, надявам се , да продължавам в същия дух, да ме обичат и да обичам учениците си, защото само така ще им помагам да вземат правилните решения, да бъдат достойни хора и да се превърнат в достойни човеци.

Ива Иванова

Nota Bene: JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!

Ако тази история ви харесва, можете да изпратите и вашата на специалния ни адрес – stories@jobtiger.bg
Не се стеснявайте, изпращайте!
Подробни детайли за юбилейния конкурс!