„Кариерата е изпитание. Офисният живот е приключение. Работата е океан от странни ситуации. Аз трябва някак да оцелея във всичко това…”
С това мото започва дневникът на неизвестен за нас млад рекламист и PR специалист. Неговите бележки ни попаднаха по сложен път. Ще ги публикуваме на порции тук – за ваше забавление и като извор на потенциални кариерни поуки. Авторът е политически некоректен, промискуитетен и егоцентричен, но пък пише любопитно. JobTiger не споделя неговите позиции и разбирания за живота, просто им дава трибуна.
Source: freedigitalphotos.net (Photo by: Naypong)
Преглъщането има само временен успокоителен ефект, по тази тема мога да ви говоря дълго.
-Запознайте се с новата ни асистентка – Мери! Тя ще се занимава с различни задачи и ще ви помага, когато имате нужда – мазно се усмихна HR-ката ни. – Мери е студентка, но има големи планове и истински се интересува от реклама…
Да, бе, не думай! Мери се интересува най-вероятно само от козметика, чиклит и мъже на неопределена възраст с много определени финансови възможности. Ама може и да греша – ще е най-вълнуващото събитие в последните пет години, ако установя, че чете Кафка и го разбира.
Истината е, че нямах никакво време за Мери на този етап и се закопах в работата. Едно мръснишко гласче в главата ми непрестанно се опитваше да ме отклони в друга посока, нашепвайки „Видя ли я, бе, видя ли я?! Има крака като на скачачка-шампионка, а в сутиена си може да отвъжда удобно два заека…”. Наругах си вътрешния глас неведнъж, опитвайки се да изцедя максимума от свободния си мозъчен ресурс. Не е хубаво да се работи така – либидото адски ми пречи, открай време.
До обедната почивка бях отметнал 17 служебни мейла, два доклада до клиенти и една екселска таблица с бюджети, която ме изправи изцяло на нокти. Да живеят екселските таблици – този модерен еквивалент на свободното пързаляне с кънки върху замръзнало през ранен ноември езеро. Мамка му, ще трябва да отида на един курс, защото тази програма положително ще ме загроби някой ден.
С колегата Джеки отидохме да изгризем някакви мазни дюнери за обяд. Дюнерът е моето проклятие – аз го обичам, но той мен, не. Такива киселини ми вдига редовно, че се притеснявам да не ми корозират амалгамите в устата.
Джеки се съгласи, че новата ни асистентка е като слънце.
-Копеле, ако не бях така яко вързан с моята, щях без забавяне да започна да я обсаждам. Ма ти видя ли я, бе! Тая не може да си види върховете на обувките като стои права!
Ухилих му се гадно. Напомних му, че сериозната връзка си е сериозна връзка и не бива да се поддава на физиологични мераци, които няма да го доведат до нищо добро. Виж, аз бях друга работа – сингъл, сияен, промискуитетен до безобразие. Джеки ме плясна по гърба две идеи по-мощно от необходимото, напсува ме най-дружески и ми пожела успех. Джеки, Джеки, успехът идва при търпеливите и подготвените, ти просто не си в правилната лига, братче, нищо лично.
Забих се със слушалки пред компютъра и си пуснах The Chemical Brothers. Имат един зверски концерт от Чили, смазващо величав е. След обедното хапване съм ни жив, ни умрял. Два часа мозъкът ми функционира, колкото да се каже, че функционира. Спи ми се като на фронтовак в поход. Както казва един приятел, това е така, защото храната тежи в корема и дърпа клепките чисто физически надолу. Гледам някакви вирусни клипчета с реклами, та да не ме обвинят, че е съвсем извън работните ми задължения. Поучавам се от примера на големите, какво…
-Хари, направи, ако обичаш, обновения бюджет за КЛИЕНТА ни. Трябва ми спешно.
Гласът е на колегата вляво. Вие не я виждате, аз самият гледам да не я виждам много, но тя си е там. Колегата Петя – мой пряк ръководител в няколко проекта. Петя е моята малка лична трагедия и повод за още повече киселини, отколкото мога да си представя, че са принципно възможни. Тя е пищна мома, наближава трийсетака и е на перманентна диета. Това я прави разбираемо кисела. Постоянно.
-Петя, стори ми се, че каза „КЛИЕНТА”. Да нямаш предвид „клиента”?
Петето има огромен потенциал за работохолизъм и практически нулево чувство за хумор. Живее за да работи и да пази диета, но каква диета е това с два сникърса ежедневно и цял шоколад за успокоение на нервите… Нервите й са като тетива на спортен лък. Поне три пъти семично получава кризи, крещи, плаче и накрая яде още повече шоколад. Шефът я обича, защото носи на работа като самосвал, пък и на него не му се налага да работи в една стая с нея.
-Да, колега, имам предвид КЛИЕНТА! Може ли без неуместни шегички и с по-бързи темпове сега?
Може, Пете, може. За теб може почти всичко. Надявам се и двамата да не разберем никога какви са изключенията, обхванати в това „почти”, защото тогава вече ще е късно за каквото и да е.
-Сядам, Петя, и веднага започвам с бюджета! Знам, че е супер важен. Благодаря, че ми имаш доверие да го направя аз.
Нещо избухна в главата ми. Или е било достойнството ми, или мъничък аневризъм в мозъчната ми кора се е спукал и сега кърви с тънка струйка, проправяйки пътя на бъдещата ми парализа.
Отварям нова екселска таблица. Изчаквам пурпурната завеса да се отдръпне от очите ми и дисциплинирано изключвам цялата си емоционална операционна система. Моето рацио и таблицата остават насаме – нов спаринг, може би и нов победител.
/To be continued… някъде следващия четвъртък/
Вашият коментар