„Кариерата е изпитание. Офисният живот е приключение. Работата е океан от странни ситуации. Аз трябва някак да оцелея във всичко това…”
С това мото започва дневникът на неизвестен за нас млад рекламист и PR специалист. Неговите бележки ни попаднаха по сложен път. Ще ги публикуваме на порции тук – за ваше забавление и като извор на потенциални кариерни поуки. Авторът е политически некоректен, промискуитетен и егоцентричен, но пък пише любопитно. JobTiger не споделя неговите позиции и разбирания за живота, просто им дава трибуна.
Source: freedigitalphotos.net (Photo by: Naypong)
-Нямаме. Елате утре, тогава ще имаме.
Филтри за цигари нямат. Аз си свивам цигарите ръчно – стар навик от следването ми в чужбина. По-ароматни и по-евтини са, пък и пуша по-малко. Обаче, много обичам да няма филтри или тоалетна хартия, тъй като съм от хората, които си купуват подобни стоки в последния възможен момент и тезата „утре ще има” ме успокоява, колкото може да се успокои и болен от карцином на панкреаса, когато му кажат, че му остава малко, но няма много да боли. Идиоти. В съседния магазин винаги има.
В офиса, още от вратата, ме лъхна миризма на спарени души и чорапи. Закъснението от 7 минути спрямо официалния старт на работния ден ми даде възможност да се насладя на гледката, състояща се от десетки забързани крака, които симулират старание и се движат от помещение в помещение, опитвайки се да създадат илюзия за делови ритъм. Краката са неизбежен аксесоар в началото на работния ден – в офиса имаме дълга стълба от входната врата до офисната площ и първо забелязваш именно тях.
Кафето в каната беше малко, но затова пък, студено. Направих нова кана и оставих бележка за колегите, в която им благодарих за възможността да правя кафе за всички, с изключение на мен. Пия само по една чаша кафе дневно. Не подписах бележката, защото не исках да ставам дребнав.
Компютърът ми беше умрял. Не напълно, но дотолкова, че всички отворени документи, оставени в подреден вид, да ги няма. Спирал е токът през нощта и машината беше изключила. Това е страхотно – сега няма да ми трябват повече от 40 минути, за да възстановя сложния концептуален ред, който съм разработил от години. Какво са 40 минути задъхана работа на фона на вечността? Вечност, в която моят шеф ще е вечно мой шеф, а аз ще съм вечно негова морална и трудова опора. Добре, де – „изтривалка” е думата.
Шефът ми е сложна и противоречива личност. Винаги ще го помня с мокри петна под мишниците, отбелязали се на синята му риза, и със зле подстригания мустак. Кой носи мустак в 21-ви век, бе? Да не е тиролски селянин или управител на военноисторически музей случайно? Не е, поне, не официално. Щях за миг да пропусна – до лявата си вежда, този аматьор-тиролец има една стресираща ме извънмерно брадавица с два черни косъма. Два. Аз съм последният човек, който ще се гаври с майката природа, но както споменах, 21-ви век е. Епилирането на два косъма не е особено трудоемко, а естетичната хирургия може да помогне и с елиминирането на цялата брадавица. Знам, това си е личен избор на човека, но аз съм слаба натура с още по-слаби вътрешности. Всеки път, когато седна да говоря с него, едното ми око започва да трепка и неизбежно се вторачва в брадавицата. В момента, в който това се случи, половината ми мозъчен капацитет престава да ми услужва и се пренасочва към безумни сценарии, включващи бръснарски ножчета, кръв… и, ето, слабите ми вътрешности възроптават. Може да ми пожелаете „приятно мислене” с този сценарий.
Днес няма да видя шефа. Болен е от неясна гадост, защото беше на почивка в Барамунди. Глупости, в Бурунди. Барамунди е нетърпимо грозна риба. Бурунди е приблизително с размера на Тутраканска селищна система и заема някакво никакво място в центъра на Африка. От какви подбуди началството беше там не знам, но подозирам, че е своеобразна извратена форма на секс-туризъм, защото бизнес, определено не е. (Бележка: Като се върне на работа, да стоя две седмици на разстояние и да не подавам ръка – може да е заразно.)
Седем служебни мейла ме чакат. Не разбирам – какви са тези хора? Аз им отговарях до 18ч. в офиса и до 21ч. през таблета. Излиза, че седем човека са ми писали след 21ч. снощи – време, в което отказах да говоря повече на служебни теми, защото започнах да се напивам неконтролируемо и компанията ме помоли да прекратя глупавото писане на мейли. Вие нямате ли личен живот бе, хора? Защо ме питате в 04.53ч. какъв точно е „scope of work” на нашата агенция и по дадения проект? (Рекламисткият бизнес е pain in the ass, не ви лъжа.) Разбирам, парите са важни и не искате да ги пилеете с неясни правила на играта, ама не спите ли понякога? Или просто се опитвате да ме впечатлите с подобни мейли? Ще ви отговоря, ей сегинка ще ви отговоря.
Щях да им отговоря. Но звънна баба ми и ми вдигна кръвното по толкова естествен за нея начин, че почти не успях да й се разсърдя. Тя е на 93, а аз имам особения късмет да живея с нея. Старо софийско добрутро с претенции за аристократизъм и редовен седмичен бридж в събота между 15 и 22ч. Общият сбор на годините в картоиграческото им каре клони към безкрайност. Баба ми е втората най-млада в отбора им по бридж. Та, баба ми попита, дали онези чорапи, които е намерила на леглото ми, са за пране. Първо закрих слушалката с ръка и помолих за съдействие свише. Когато си възвърнах баланса, продължих общуването. Помолих я да ги подуши. Не от злост го направих, просто не се сетих за друг вариант да установим дистанционно дали са чисти. Излишно е да ви занимавам с резултата от теста, но е факт, че след разговора, аз вече не бях същия човек. Онзи с мейла от 04.53ч. бързо разбра това обстоятелство, сега се колебая леко, дали няма да загубим клиент. Скоро ще се разбере.
О, Боже, днес е паметен ден. В 09.45 вратата на стаята ни се отвори и вътре пристъпи почти двуметрова 19-годишна блондинка, с поглед на уплашено сърне и бюст на професионална порноактриса. „Присъедини се към екипа ни.” Не знаех нищичко за това ново назначение, но е факт, че внезапно на прага на малката ни работна кочина застана нашата нова офисна „грешна мадона с големите бомби”. Преглътнах. И още веднъж.
Вашият коментар