Снимка: Личен архив
Иво Иванов е българин, живеещ в САЩ. Неотдавна в България бе публикувана първата му книга – „Кривата на щастието“. Тя светкавично се превърна в най-значимия литературен дебют у нас в последно време, а отзивите за творбата, са практически без изключения много положителни. В читателски интернет общества не един и двама споделят, че текстовете в сборника са ги разчувствали дълбоко, а нерядко и разплаквали, заради предаденото усещане за безкрайна емпатия.
Покрай конкурса ни „Книгата, която ме вдъхновява“, се свързахме с Иво за един задочен разговор. Той бе истински отзивчив и отдели от времето си, за да отговори на няколко въпроса. Думите му са, както винаги, чудесни…
За човека Иво Иванов
Кой си и какво правиш в САЩ?
Заминах за Щатите преди почти четвърт век за да правя магистратура в Канзаския университет. Помогна ми най-добрият приятел на баща ми от студентските години, който бе емигрирал около вълната на преселение на арменците. Страхотен човек – както повечето арменци. По онова време, Америка беше толкова далечна и екзотична – една странна за нас вселена, превърната в “тера инкогнита” от плътните гънки на желязната завеса. Исках да попия колкото се може повече не само на академично ниво, но и да разбера начина им на живот, манталитета, хумора, популярната култура и т.н. Хвърлих се да пътувам във всеки свободен момент: първо с опасните от епидемио-бактериологична гледна точка автобуси “Грейхаунд”, а след това с поредица от обречени, кашлящи таратайки, които купувах за по няколкостотин долара и после поправях саморъчно с месеци. Работех като звяр, каквото можех да намеря и почти всеки долар отиваше за бензин. Слава Богу, той тогава беше 80 цента за галон (1 галон=3.8 литра). Превърнах се и в нещо като метаболитен парадокс, тъй като се хранех предимно с евтин хляб, евтино масло и евтина бира. Идеята бе да завърша, да посетя всяко кътче на Америка, да разбера какво са имали предвид идолите от моето детство като Стайнбек, Керуак и Пърсиг и да прибера себе си и всичко, което съм научил, обратно в България, която обичам до безумие. Съдбата, обаче, бе решила друго и ме срещна с бъдещата ми работа и впоследствие, с бъдещата ми съпруга. И ето, че две деца и пак толкова десетилетия по-късно, все още съм тук, в географския център на Съединените Щати, без нито за миг да съм се отказвал от идеята, че това е временно и някой ден ще върна тялото си при сърцето му, което го чака вече 24 години на летище София.
Да си писател, струва ми се, е възможно основно по три причини – или човек е графоман и държи да изпъкне, или успешно си вади хляба с „професионално” писане, или има непреодолим екзистенциален вътрешен подтик да пише. Разбира се, има всякакви комбинации от тези три варианта. Аз лично подозирам, че ти си от третия тип, съдейки по страстта, която прозира зад написаните ти думи. Така ли е всъщност и смяташ ли, че някои от читателите забелязват и оценяват разликата в мотивацията на автора да пише?
Интересна концепция. Възможно е тези три категории понякога да съществуват в изолация, но предполагам доста често едната осмотично прелива в другата. В моя случай, писането винаги е било някак си неизбежно… още от момента, в който с облекчение съм открил, че съществуват букви, които могат да бъдат подредени в думи и изречения, мислите ми са се опитвали да се доберат до хартията. Спомням си, че като невръстно дете бях омагьосан от архитектурния потенциал втъкан в едно литературно усилие – от предстоящите безкрайни вероятности и внушителни конструкции, ограничавани единствено и само от тебе самия. Беше упояващо самото усещане, че има такова могъщество, което да позволи дори на най-малкия човек да сътворява цели светове. Всичко, което се иска, е мастило, хартия и въображение. Така се чувствах тогава като дете.. така се чувствам и сега, а надявам се и утре. Към коя от трите категории спадам ли? Със сигурност не е втората – не се издържам с писане и сред многото ми слабости изпъква фактът, че съм един от най-посредствените бизнесмени познати на човечеството. Аз съм едно старо, романтично хипи и малкото левчета, които съм спечелил с писане, веднага са отишли или за благотворителност, или за черпене на други хипита.
В повечето случаи, като че ли пиша, защото съм се натъкнал на история, която се е пресекла с моите житейски вектори и е поискала от мен да я разкажа. Знаеш ли, Стефане, според мен към твоите категории бих прибавил поне още една: терапевтичното писане. Понякога, се усещам че разказвам историята на себе си и искам тя да ми помогне. Да ме насочи в живота, да ми съдейства не толкова да намеря категоричен отговор на големите въпроси, колкото да си ги задам по най-правилния начин. Така започвам да ги търся по-ефикасно. Като всеки човек, и аз съм раздиран от съмнения и противоречия. Човек минава през разочарования, болки и дори трагедии в живота си. Има истории, които поне на мен ми помагат в такива моменти. Написвам ги и им отварям място в себе си, знаейки, че те ще се настанят там и ще ме водят за ръка, когато стане тъмно. Винаги съм си мислел, че адресирам тези истории към себе си и затова винаги се изненадвам, когато други хора намират своя собствена връзка с тях. Явно, това е общност, с която виждаме света малко или повече през една и съща призма. Има нещо много хубаво в това да откриеш съмишлениците си по този начин, да усетиш невидимата пътечка до сърцата им и да знаеш, че винаги можете да разчитате един на друг. С някои от тези хора се видях за пръв път това лято и беше много странно и трудно обяснимо усещането, че сме се познавали цял живот… В повечето случаи, те са далеч по-интересни и умни личности от мене и само обстоятелствата и липсата на време засега са им попречили да напишат много по-хубави от моята книги. Също бих казал, че 80% от това, което пиша, никога не вижда бял свят и си остава само за мене…. срещам се с тези истории строго конфиденциално като с личен психотерапевт и после ги оставям завинаги зад себе си. Може би, като литература, това са най-добрите ми разкази, но това е без значение – те никога няма да видят бял свят, дори и да ми предложат милиони за тях. В крайна сметка, бих се съгласил с теб, че от твоите три категории, моята като че ли има най-много общо с последната, но също така е свързана и с някакъв детско-идеалистично-терапевтичен подход към писането.
Засега имаш издадена една книга с отделни текстове – не знам, дали предпочиташ да ги наричаш разкази, репортажи, есета или друго. Очевидно е, че имаш много идеи, като естественият фокус е върху човека и неговите особености. При това положение, струва ми се, не е нелогично да се помисли, че вероятно имаш и някакви амбиции или вътрешен подтик да подредиш мислите си в по-обемен текст. Иначе казано, имаш ли планове за бъдещ роман или предпочиташ да се придържаш към формата, който виждаме в „Кривата на щастието”? Какво да очакваме от теб? А хрумвало ли ти е да се потопиш в писането до степен, че да станеш професионален писател и да се издържаш от това?
Абсолютно си прав, че аз самият не знам как да дефинирам тези текстове. Дали са репортажи? Дали са разкази? Есета? Или може би очерци? Нямам представа, Стефане. Може би са просто размисли, провокирани от реални събития и съдби. Всъщност репортажният елемент в тях ме интересува само дотолкова, доколкото той дава повърхност на почвата. Тя е това, което ме интересува на екзистенциално ниво. Искам да заровя пръсти дълбоко, дълбоко под репортажната повърхност и заедно с читателите да открием тази част на всяка история, която е богата на хумус… на плодородно съдържание. В това винаги съм виждал смисъл, защото вярвам, че някъде дълбоко под литосферата неизменно се спотайва човешката душа с нейното вечно неспокойствие и големи въпроси. Знаеш ли, този подход към историите е в основата както на успеха им, така и на тяхното неразбиране. Журналистите често ги отричат, тъй като не се вписват в журналистическите, академични стандарти, а сериозните литератори с право не ги възприемат като истинска литература. Историите не са нито журналистика, нито литература. Има някакъв гонзо елемент ала Хънтър Томпсън, но истината е че и аз самият не знам какво по дяволите пиша. Това, което усещам е, че съществуват хора, които имат нужда от тези разкази и докато има необходимост от тях, аз ще продължавам да им ги пращам. Дали трябва да изляза поне веднъж-два пъти от този формат и да премина в по-художествени структури? Може би. Някой ден сигурно ще го направя. Има наистина и едно обемисто, повествователно творение, което изтезава въображението ми от няклко години. Героите му започват да стават все по-плътни и настойчиви и честно казано, едва ли ще толерират още дълго сегашното си съществуване върху хвърчащи листове хартия. Естествено, поради безброй причини, аз нямам особени очаквания от собственото си пътуване към красивата държава наречена художествена литература. Има голяма вероятност дори да не ми дадат виза и паспорт. Да ме върнат на границата. Нямам представа какво ще се случи и това само по себе си е прекрасно.
За литературата
Към оценяването на литературата има два доста обособени подхода – масово-търговски и елитарен. Как различаваме „стойностната” литуратура от „ширпотребата”? Въобще, може ли да се прокара демаркационна линия на ясно място и необходимо ли е изобщо, или това би бил своеобразен снобизъм? Може ли да има валиден стандарт за добра литература, извън теста на времето? Даваш ли шанс на всяка книга или имаш някакъв вътрешен стандарт, който ти помага да четеш само (или предимно) „качествени” текстове? Ясно е, че не може да има всеобща рецепта за подбор при четенето, поради субективния характер на художествената литература и милионите възможни прочити. Но все пак, как гледаш на оценяването на литературата – егалитарно или елитарно? Или по някакъв трети начин?
Доколкото усещам, и аз и ти имаме подобен еклектичен вкус към литературата. За мен винаги е било много важно да подходя без предразсъдъци към една книга – да не се влияя от странични мнения, от статута на автора или от това колко бройки са продадени. Това, разбира се, е почти невъзможно – за да стигне една творба до теб, ти трябва да си чул отнякъде за нея. Но аз правя всичко възможно да не формирам предварително мнение за едно произведение на изкуството, независимо дали е книга, филм, картина, скулптура, оратория или каквото и да било. В повечето случаи такова мнение се оказва разрушително и стесняващо собствения ти кръгозор. Вярно е обаче, че има книги, които се правят на поточна линия с една единствена цел – масова консумация и печалба. Тази Макдоналдс-литература има горе-долу същите последствия върху съзнанието, каквито имат сандвичите в гореспоменатия ресторант върху храносмилателния тракт. В краткосрочен план засищат глада, но в дългосрочен унищожават организма с псевдо-калории и синтетика. Към подобни полуфабрикати имам изграден вътрешен индикатор, който ги дешифрира още след първите 20-ина страници. Но общо взето, в повечето случаи ценя всяко литературно усилие, независимо дали съвпада с моите стандарти, мнения и интереси. За мен, книгата е откровение от страна на автора, което трябва да се цени. Според старото клише – тя е прозорец към света, но истината е че тя е по-скоро прозорец към неговия свят. Затова ми е толкова трудно да критикувам чужди творби – защото знам, че писателят е разтворил за нас интериорите на душата си, дал ни е достъп до съкровени места. Стига да не е откровена халтура, за мен написването на една книга е акт на голяма щедрост от страна на автора. Взимайки творбата му в ръцете си аз разлиствам неговото лично доверие към мен. Чел съм много книги, които едва ли биха били характеризирани като „качествени“, но… и от тях съм научил нещичко и за автора, и за света и за себе си. Ако трябва да използвам твоите думи – това е по-скоро егалитарно отколкото елитарно отношение към писменото слово. Предполагам, че подобен подход към изкуството не е особено разумен и глуповато-идеалистичен, но какво да правя – така виждам нещата.
Как смяташ, има ли книги, които трябва да бъдат забранени (например, поради насаждане на омраза /Хитлер/ или пропагандиране на анти-научни тези с опасни възможни последици) или всичко трябва да е „на сергията” и всеки да прави избора си, според собствените си разбирания за нещата?
Колко интересен въпрос! Достоен за цяла кръгла маса! Представи си, ако можехме да съберем на нея хора като Бредбъри, Солженицин, Макиавели, Ницше, Маркиз дьо Сад, Галилео… Бих платил луди пари за да чуя тази дискусия. В крайна сметка отговорът е много труден. Може би, въпросът ти се докосва до това дали може да се вярва на хората. Аз лично мисля, че литературата трябва да е пространство на свободно движение на идеи. Ако даден пропаганден материал или произведение провокиращо омраза, бъде обявено за опасно и анатемосано, това ще постави прецедент. Когато прецедентът вече съществува е само въпрос на време, той да бъде изкривен и използван за користни цели. Като човек израстнал в моно-информационната действителност на комунизма, изпитвам панически ужас от подобен сценарий. Толкова бяхме близко до антиутопиите на Оруел и Хъксли. Дори базисни произведения на философията бяха превърнати в табу. Предавахме си с треперещи ръце окъсани реликви, преведени и отпечатани преди девети септември като “Светът като воля и представа” на Шопенхауер и “Отвъд доброто и злото” на Ницше. Колко ли бяхме ощетени и осакатени като генерация от тази невменяема цензура. Не искам никога повече да попадаме в такава ситуация. Нито ние – нито децата ни.
Според мен, трябва просто да се доверим на човечеството като цяло и да позволим на литературата на омразата да стане жертва на собственото си късогледство, а не на цензурата. По някакво странно стечение на обстоятелствата, в момента, докато отговарям на този въпрос, или аз се вглеждам в старо издание на “451 по Фаренхайт” жълтеещо се на два метра от мен, или то се вглежда в мене. Мисля си, че ако Монтаг можеше да слезе от страниците му и да намести изцапаното си със сажди тяло на стола до мен, сигурно щеше да ни каже да внимаваме, защото ако започнем да палим книги, неизбежно ще дойде денят, в който независимото мислене ще стане апокрифно.
Наскоро научих, дано не са ме подвели, че в швейцарските училища няма задължителен списък с изучавана литература, а всеки учител преценява сам и договаря с учениците какво да се чете и разглежда в клас. Няма ограничения – може да е „Хамлет”, може да е и „Хари Потър”. Целта, очевидно, е да се развие вкус и удоволствие от четенето като дейност. Дали подобен подход е приложим в България и няма ли това е да тежък удар срещу схоластичните методи за преподаване на литература, които от десетилетия не могат да бъдат смислено реформирани в българското образование? Трябва ли „Вазов и компания” да имат твърдо резервирано място в една българска учебна програма или вратата трябва да бъде оставена широко отворена за всякакви потенциални алтернативи? (За да не бъда разбран погрешно, държа да добавя – аз харесвам много от творбите на ред от българските класици. Същевременно, непрестанно чувам и чета, че за поколенията тези текстове стават все по-далечни – и като разбираемост, и като тематика, и като писателски стил – поради което, те ги зазубрят насилствено, намразват истински и забравят в момента, в който напуснат класната стая. А това едва ли е от полза за „литературата” и за читателите.)
Отново много интересен върос! Моето лично мнение е, че трябва да бъде намерено равновесие в двата подхода. По принцип, литературата е отворена, динамична система. Тя се променя, вдишва, издишва, расте, търси нови форми, хоризонти и неочаквани метаморфози. Има толкова много нова класика и в такъв аспект, не трябва да ограничаваме диапазона на образователната си система. Не е необходимо до нашите училища да имат достъп само автори, които са умрели преди повече от сто години. Защо да няма Вежинов, Стратиев, Валери Петров, Георги Марков в класната стая? Бих включил и някои от по-цензурните творби на новите ни класици като Господинов, Томов, Карабашлиев, Делчев, Маргарита Петкова… Това би дало преспектива на формиращите се ученически съзнания – база за сравнение и усет за колорита и еволюцията на родния език. За неговото минало, настояще и бъдеще.
В същото време, според мен, трябва да има задължителен минимум, който да включва най-стойностното от съкровищницата на българската литература. Има неща, които са непреходни и които трябва да бъдат част от духовния фонд на всеки българин без оглед на епоха, речникови особености и т.н. Има богатства в нашата литература, които са превъзмогнали всички тестове на времето. Те говорят с наречието на историята и не трябва никога да отпадат от образователната програма, само защото езикът им не съвпада с днешните жаргони. Йовков, Вазов, Ботев, Смирненски, Яворов и мн.др. са част от това, което сме като национално самосъзнание и много лесно се разпознават тези властелини на чалгата, които са ги пропуснали в училище. Това, което може би, трябва да правим, е да поощряваме самостоятелното мислене, а не да принуждаваме учениците да повтарят наизустени клишета. Ако бях учител, щях да провокирам децата към техни собствени интерпретации на нашите класици. Не това какво мисли клишето, или някой критик, или уикипедия, а самият ученик. Искам неговите думи, неговото въображение, неговите литературни вълнения и преживявания.
Децата ни могат да бъдат обогатени завинаги, защото ние разполагаме с огромно богатство, което е достъпно за всеки. Трябва само да им бъде показано. Ако имах някаква изпълнителна власт, бих дал известна автономия на учителите. Нека преподават класиците, но нека имат и възможност да направят някои лични педагогически избори. Да насочат децата и към тези хубави неща, които са формирали тяхната ценностна система и са ги подтикнали да станат просветители.
Има и нещо друго: В момента, не само Швейцария и България, а цялото човечество е попаднало в много особена и дори опасна в културно отношение ситуация. Дигиталната епоха промени всичко в рамките на 20 години. Чрез Интернет станахме свидетели на създаването на глобално обществено съзнание и място за мълниеносна и свободна обмяна на информация, мисли и идеи. Това е безценно, но в същото време се промени и начинът ни на консумация на информация. Стесни се капацитетът ни за концентрация. Станахме по-визуални. Искаме насечен монтаж. Не толерираме сложно-съчинени изречения. Загубихме търпението си. Желанието си за съзерцание. Искаме да четем по-бързо, по-ефикасно, по-повърхностно. Да не гледаме нищо по-дълго от 3 минути. Всичко това, може би, ни прави по-функционални в ежедневието, но… рано ли късно ще нанесе поражения върху въображението ни и способността ни за аналитично мислене.
И тук в Америка в училищата имаме версия на швейцарската идея. Тя е породена от отчайваща необходимост. Сега, повече от всякога, е нужно да се инкубира навик за четене сред интернет генерацията. По всякакъв педагогически начин и с всички художествени средства! Нека изберат сами какво ще четат – важното е да открият магията на книгата и няма нищо лошо да разтворят кориците на Хари Потър, защото това ще им позволи да изградят онези гънки в кортекса си, които един ден ще им помогнат без никой да ги кара да вземат в ръцете си „Война и мир“.
В крайна сметка, си мисля, че е важно да има баланс: нужна ни е класиката, нужна ни е и нео-класика, нужна ни е и свобода на избора. Закостеняването е духовна диагноза. Една образователна система трябва да знае как да се… образова. Само тогава може да заслужи да нарича себе си просвета.
За четенето
Наскоро отговарях кратко на въпроса „Защо чета?” и си дадох ясна сметка, че този въпрос е един от най-трудните, поне за мен. Вероятно е по-лесно да се обясни на амазонско племе какво е суперкомпютър, нежели да се даде смислен и кратък отговор на въпроса „Защо четеш?”. Защо е така? В състояние ли си в разумен обем да обясниш защо ти четеш?
Едва ли в разумен обем, защото това действително е труден въпрос, който без съмнение има повече от един отговор. Струва ми се, че необходимостта да търсим и откриваме нови светове и хоризонти е кодирана в общия генетичен басейн на човечеството. И само след като сме развили писменост, сме намерили истинска причина да се провъзгласим за цивилизация. Може, разбира се, да минеш през дните си в безукорно, безидейно, циклично съществуване. Просто да поемаш и отделяш въздух, калории и вода до момента, в който изтече срокът ти на годност. Но според мен, пълноценното човешко същество не може да се примири с подобна духовна вегетация, особено при условие, че само с едно отваряне на книга, можеш да се пренесеш във всеки един момент, във всяка точка на безкрайната „Магна Харта“ на световното културно наследство. То е там, трупано с хилядолетия в отключената съкровищница на човечеството и чакащо с нетърпение всеки един от нас. Това е вълшебство, чрез което можеш да пътуваш във времето, в пространството, във въображението на най-големите мечтатели. Трябва да си луд, за да не се възползваш от подобно нещо. Можеш да отидеш в Клондайк в 19 век с Белю Пушилката; или да се спуснеш на 20 000 левги под водата с надежния Наутилус; да надникнеш в бъдещето през съзнанието на Азимов; да се рееш в голямото око на небулата Хеликс заедно с Карл Сейгън; да се влюбиш в умиращата Жулиета; да проговориш езика на мишките и хората; да живееш във Вила Вилекула; да се оплетеш в паяжината на суперструнната теория; да ходиш бавно по зелената миля; да научиш суахили; да страдаш с Каренина; да избягаш от баскервилското куче; да минеш с Моканина по жицата; да се терзаеш с Разколников; да спасиш големия бял кит и после ти самият да бъдеш спасен от Холдън Колфийд някъде в ръжта; да живееш не само в капаните на ежедневието, но и в…приказка без край. Защо четем? От любопитство, от жажда, от необходимост, от мечтателност, от истинкт за самоусъвършенстване, от преклонение към знанието, от страстната и необятна прегъдка на въображението, от повика на неизвестното, от… уважение към себе си като човечество.
Накратко – какво четеш ти напоследък и какво би препоръчал на читателите, които биха били склонни да приемат мнението и вкуса ти за добра отправна точка?
В момента чета за втори път “Началото на безкрайността” на брилянтния мислител и теоретичен физик Дейвид Дойч и имам чувството, че ще се наложи да започна да я чета трети път в момента, в който я завърша. Определено, не е от най-лесните книги, но поне за мен, отваря врати, които до този момент дори не подозирах, че съществуват. Много горещо препоръчвам на читателите феноменалната книга на Кристофър Макдугъл “Родени да тичат” както и книгата на Ренди Пауш “Последната лекция”. Това са две животопроменящи произведения, които са преведени на български и тръпнат от желание да бъдат прочетени и превърнати завинаги в част от нечий заслужаващ ги манталитет. Наскоро прочетох “18% Сиво” на Захари Карабашлиев и “Не беше тук и си отиде” на Георги Томов. Две зашеметяващи творби, които искам да номинирам моментално за “Книгите, които ме вдъхновяват”. Също, напоследък открих опияняващата поезия на Маргарита Петкова. Имаме великолепни автори в България! Ще спра дотук, защото ако започна да препоръчвам книги, няма да ми стигне месец септември.
Нашият конкурс „Книгата, която ме вдъхновява” има за цел да промотира четенето като прекрасно занимание и въобще, говоренето за книги. Смяташ ли, че подобни начинания имат обществен ефект или те остават ограничени в рамките на онази публика, която и без това чете? Въобще, как да се промотира четенето, което започва да губи все повече почва по света?
За мен всяка активност свързана с литература и четене е от полза. Колкото повече подобни инициативи има, толкова по-добре. Не трябва да позволяваме, идващата генерация да се вглежда с недоумение в малките правоъгълни предмети наречени книги и да се чуди за какво служат. Независимо дали в хартиен или дигитален вариант, четенето трябва има постоянно присъствие в обществения фон. Така, малко по-малко, молекулите на вдъхновяващата литература, ще бъдат вдишани и от тези, които не четат. Трябва да се надяваме, че те са дормантен литературен вулкан, който просто още не е изригнал. Начинанието е прекрасно и необходимо. Нека има разговор за книгите, нека има спорове, мнения и страсти, които да изместят безсмислиците в медиите. Дано разберем, че ако има повече книги които ни вдъхновяват, ще има по-малко чалга, която не ни вдъхновява.
Да споделиш нещо за финал, нещо, което не съм те питал, но ти много би искал все пак да кажеш? Благодаря ти…
Искам да благодаря на теб, Стефане, и също на теб – непознатият читател стигнал чак до края на това дълго интервю! Ти си мислещ, търпелив и добър човек. Четящ човек! Благодаря ти за дарението на време, разбиране и благосклонност. Не се съмнявам, че общото помежду ни е повече от това, което ни дели. Чакам да прочета твоята книга. Тимшел!*
Можете да гласувате за „Кривата на щастието“ в литературния ни конкурс „Книгата, която ме вдъхновява“.
* „Тимшел“ е староеврейска дума. Върху нея е разсъждавал Джон Стайнбек в романа си „На изток от Рая“. Ако нямате време да прочетете тази епохална творба, може би следното есе ще ви въведе бързо и доста информативно в смисъла на думата „тимшел“ и ще ви помогне да разберете отчасти същността й, както и причината да бъде употребена от Иво Иванов в края на този наш задочен разговор.