Enron – или как отношението към служителите може да ни изиграе лоша шега

Source: csinvesting.org

Малкълм Гладуел разказва една история, която съдържа сериозна поука, и която, ще опитам да предам в сбит вид тук. Историята е за ползите от наемането на много интелигентни служители.

Преди не много време, съществуваше една огромна американска компания, наречена Enron. Тя даваше работа на около 20 000 служители и бе сред водещите корпорации в света. Основно се занимаваше с електричество, природен газ, комуникации и хартия, но притежаваше различни по-малки целеви дружества, които търгуваха със стотици други продукти. Енрон бе символ на просперитет. През 2000г. тя обяви приходи в размер на 101 милиарда долара. Списание Fortune обявяваше фирмата 6 години подред за „Най-иновативната компания в Америка”.

Голяма част от славата на Enron се дължеше на начина, по който тя се отнасяше към наемането на служители и ролята, която им отреждаше впоследствие. По-конкретно казано, тази корпорация бе „влюбена” в идеята да взема на работа невероятно интелигентни хора, с много впечатляващи дипломи. След това, противно на общоприетите практики, тя им даваше пълна свобода да правят каквото искат. Това бяха „звездите” на Enron и нито крехката им възраст (често ставаше дума за двайсет и няколкогодишни младежи), нито липсата на опит у тях, можеше да разколебае висшия мениджмънт в идеята им, че тези хора трябва да бъдат стимулирани да правят онова, което смятат за правилно и интересно. Всеки млад „звезден” мениджър имаше право да се занимава с каквото реши, можеше да се прехвърля в който иска отдел и да стартира нови бизнес проекти, без да се допитва до никого.

Вероятно, именно по тази причина, славата на компанията бе достигнала и до най-затънтените крайчета на света, всички се възхищаваха на иновативността на Енрон и оценяваха действията на компанията, като заслужаващи подражание и възхищение. Общо взето, скоро след това, светът бе доста изненадан да разбере, че през 2001г. Enron е подала искане за обявяване на фалит, който впоследствие стана факт.

Гладуел посочва, че сред другите причини за провала на този корпоративен гигант, в немалка степен стои именно отношението към „звездите” на компанията. Разбира се, ред други проблеми са дали своето отражение, сред които най-ярко се откроява начинът, по който Enron изчисляваше печалбите си (те се оказаха имагинерни, а не реални), но гледната точка към персонала също оказа своето въздействие за крайното рухване на компанията. С две думи – Enron никога не се е опитала да направи от „звездите” си екип и да ги вкара в руслото на преследването на общи фирмени цели. Всеки от тези свръхинтелигентни и отлично образовани млади хора е бил оставен да „дърпа” бизнеса в една или друга посока, не е съществувала единна визия за развитието на компанията и на финала това е погубило тази толкова мощна на пръв поглед фирма.

Гладуел иска с тази история да посочи, че наемането на хора с висок IQ не е залог за фирмен успех. Напротив, те често са твърде надценени, и оставени да действат без надзор и обща стратегия, на финала могат да погубят всяка организация. Екипността и ясната визия за бъдещите действия на организацията са обикновено невидимите спойки, които могат да доведат до успех. А не, простото натрупване на мениджъри с висок IQ.

Поучителна история, нали?

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *