[Stories] От опечалените

Историята участва в конкурсния период 21.11-20(24).12

Що за животно е Бончо? Бончо накратко е трън в петата, таралеж в гащите и цирей на задника. Бончо е същество от друга планета и витаещо непрекъснато в други вселени. Ако сте чели книгата на Астрид Линдгрен „Емил от Льонеберя”, Бончо е точното превъплщение на Емил, с тази разлика, че Емил прави бели, защото а пакостливо дете, а Бончо- защото е…. ами…..и той не знае!

С Бончо работим в една фирма. Всъщност аз съм един вид началник. Бончо е от типа хора, които умеят да се молят много окаяно за аванс от 20лв, защото с последните 20лв.  са купили някоя глупост като например…. кактус за комшийката. А как се работи с Бончо? Трудно! Ето и доказателство за това.

Изпращаме Бончо да купи части и материали за магазина, в който продавач- консултант е Донка. Той трябва да отиде до другия край на София. Естествено той се бави повече от необходимото и вместо да се върне за два часа, на него му отнема към шест. Решавам, че просто се е унесъл пак в своя си свят и е гонил духовете из мислите си. Когато обаче се появява отново в офиса, започвам с повишен тон от вратата:

-Бончо ти кога излезе?

-Ами преди малко- отговаря ми той.

-Как преди малко, бе?-продължавам аз- Много странна представа имаш за време! Марш да те няма, занеси стоката на Донка.

Бончо обаче не тръгва към Донка, а към служебния автомобил. Нямам вече нерви за да се разправям и заставам зад един от прозорците, който ми дава ясна видимост и стоя като на пост за да го наблюдавам. Бончо отключва автомобила, пъха глва вътре, след секунда виждам главата му и букет цветя в ръцете му.

Броя, броя цветята отдалеч и все ги изкарвам четен брой.

-Явно, си казвам, без да иска е скъсал едното цвете някъде по пътя.

Бончо влиза в сградата и се насочва с букетчето към Донка. След секунда чувам Донка да крещи:

-Селянин прост! Стара съм, ма не съм умряла! Мизерник! Не те ли е срам?!?

-Амаааа! Цял лев за това съм дала, ма! Да та уважа! Нали знаеш, че те уважавам?! А ти, селянин ще ме наричаш. И прост. И мизерник! А аз само да те уважа!

След малко Бончо се качва към офиса и си говори под носа:

-Прост съм бил. Аз пари нямам, ама левче за нея дадох. За да я уважа.

Питам го:

-Бончо какво стана?

А той отговаря:

-Ами на един светофар до Централни гробища една баба продаваше цветя по левче букетчето. И аз понеже имах точно левче, а и се смилих над бабата, пък и Донка защото я уважавам, реших да и купя на колежката цветя. А тя? Чу ли?

Оказа се, че бабата просто е взела от някой от гробовете букетче, оставено от някой опечален и го е продала на нашия наивен Бончо. Така Донка вместо да получи читав букет цветя, получи цветя от опечалените….

Пънар Кязим-Зинал

Nota Bene: JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!

Ако тази история ви харесва, можете да изпратите и вашата на специалния ни адрес - stories@jobtiger.bg
Не се стеснявайте, изпращайте!
Подробни детайли за юбилейния конкурс!

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *