[Stories] Среща по български

Историята участва в конкурсния период 21.09-20(24).10

Това се случи, когато преди няколко години заминах да побачкам малко в Англия. Не разбирах много английски, но мои познати там ми помогнаха да си намеря работа като шофьор на бус. Доставях вестници и списания на бензиностанции,супермаркети и малки,местни магазинчета. Никакъв почивен ден,освен на Коледа. Работех от 23 ч до сутринта, но парите си струваха. Все пак идвах от България,където, за да изкарам тези пари трябваше да бачкам половин година. Какво значение имаше,че имах магистратура от Техническия-казвах си аз и загърбвах чувството, че върша нискоквалифицирана работа. Парите са си пари, независимо дали си в Лондон, Шри Ланка или Люлин 9. Сега със смях си спомням случката, която се каня да разкажа, но тогава никак, ама никак не ми беше забавно.

Беше през първата седмица, след като започнах. Въобще не познавах пътищата и маршрутите ми се струваха “тъмна Индия”. Една нощ времето се случи особено неприятно (не че Англия се слави с хубаво време, но това беше наистина отвратителна нощ) със сняг, вятър и всякакви екстри. Качих се в бусчето, минах през няколко от обектите, включително и през една бензиностанция с магазинче, в което работеше най-красивата мулатка, която бях виждал.Но стига лирични отклонения-да се върнем към историята. Карах, карах, сипеше се сняг на влажни английски парцали, а аз си мислех: колко ли хубаво трябва да е сега времето в България. Изведнъж изпитах една особена носталгия и желание още утре да се завърна. Продължавах да карам, по радиото вървяха леки парчета като за това време на денонощието. Пуснаха The road to hell на Крис Риа и ме обзе странно чувство: разбрах, че не знам къде се намирам. Бях се изгубил! Стигнах до някакво предградие, продължавах да карам по пустите улиците, и ако ситуацията не беше толкова глупава, щях да изпадна в романтично настроение. Ама такава вбесяваща пустота-жив човек не се среща-мислех си и изведнъж чух някакъв шум от работещ двигател.

„О, чудо – човешко присъствие”-зарадвах се и бързо се насочих нататък. Гледката беше забавна. Оказа се някакво подобно на моето бусче, което беше спряло на един ъгъл. “Супер, ето моето спасение, сега ще ме ориентират за пътя”-радвах се наум и започнах мислено да съставям някакви фрази,с които да се разбера с колегата. За моя изненада отвътре се измъкна човек, твърде мургав и нисък за англичанин. Тъмен балкански субект с други думи.Преди да успея да задам въпроса си, онзи започна да говори нещо и да маха с ръце. Нищо не разбрах. Казах му да повтори. Онзи пак ме заля с поток от думи, а аз гледах и не можех да загрея какво ми казва. Накрая отчетливо произнесе нещо по адрес на майка ми и цялата ми рода до девето коляно. Тогава схванах картинката-човекът очевидно беше сънародник и разбираше английски колкото мен. Ухилих се до ушите и попитах откъде е. Час по-късно двамата с Виктор (така се казваше младежът и беше от Русе) пиехме гадно, воднисто кафе в една бензиностанция, след като за щастие бяхме срещнали трети човек, който се оказа англичанин и ни упъти.

Николай Лазаров

Nota Bene: JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!

Ако тази история ви харесва, можете да изпратите и вашата на специалния ни адрес - stories@jobtiger.bg
Не се стеснявайте, изпращайте!
Подробни детайли за юбилейния конкурс!

Та, това се казва среща по български близо до Лондон.

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *