Архив за август, 2011

[Stories] Гафът

Историята участва в конкурсния период 21.08-20(24).09

Името ми е Зорница и преди известно време работех в аптека в град Плевен като компютърен оператор.Сега ще Ви опиша една случка, при която с чувство за хумор успях дя се измъкна от скандал с ядосан клиент.
Един ден на работа бях сбъркала лекарствата на човек и бях дала грешни милиграми, а това е доста опасно.Клиентът, както казах се ядоса и ме извика навън. В този момент аз се представих със следните думи:”Добър ден, господине! Аз съм основателка на “Гаф Академи-Хора стават за смях! Кажете какъв е проблемът, може пък някак да го решим.Човекът както беше ядосан , изведнъж започна да се смее и каза че проблемът вече е решен.И така се измъкнах.

Зорница Ганчева

Nota Bene: JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!

Ако тази история ви харесва, можете да изпратите и вашата на специалния ни адрес – stories@jobtiger.bg
Не се стеснявайте, изпращайте!
Подробни детайли за юбилейния конкурс!

Как да привличаме хората

Няколко съвета, които ще ви помогнат да се превърнете в магнит за хората…

 

[Stories] Екскурзия с /без/ шефа

Историята участва в конкурсния период 21.08-20(24).09

С колежката и съседка по бюро  в офиса – Камелия така се случи, че постъпихме по едно и също време на работа във фирмата – преди малко повече от три години. Преди това работехме в друга фирма -  малка, гъвкава, където “екип” беше нещо почти еквивалентно на семейство. Новото ни работно място беше пълна противоположност – доста голям и доста по-несплотен колектив. Сплотявахме се единствено в деня на коледния банкет, когато почти нямаше отсъстващи, понеже шефа плаща. С Камелия често и с носталгия си спомняхме за отношенията на старото работно място и така се роди идеята да организираме една екскурзия. Да отидем някъде всички, далеч от напрежението на работния делник, да се опознаем в различна среда, да разпуснем. Не напразно хората са измислили тийм-билдингите, но за повечето колеги тази думичка беше непозната. Е, все от някъде трябва да започнем! Избрахме маршрут наситен със забележителности – София – Смолян – Златоград – Кърджали. Като за 3 дневна екскурзия. След обилно ровене в интернет, преговори с хотели, търсене на автобуси – офертата беше готова. Big шефа я одобри, но тъй като в период на криза фирмата няма как да финансира такова мероприятие, разреши да я направим в работно време, а всеки да си поеме разходите. Идеята първоначално беше посрещната с голям ентусиазъм. Но само на думи. Списъкът с желаещи и внесените суми нарастваха с нищожни темпове. Така ден преди пътуването на листа се мъдреха 20 имена. Сред тях не бяха имената на никой от ръководството – нито един директор на отдел! Липсваше и името на Big шефа. Но екскурзията вече е организирана, всичко е резервирано, а ентусиазма на 20-те записани край нямаше. В ранните зори на прохладната майска сутрин натоварихме багажите на автобуса и потеглихме. Настроението беше преповдигнато, музика, песни, шеги…леле, какви забавни и остроумни колеги сме имали! Някъде преди  Смолян спряхме за почивка и тогава се случи неочакваното – Big шефа звънна на Камелия. Докато тя говореше и лицето й придобиваше все по-тревожно изражение, останалите разговори бяха замлъкнали и лицата на всички бяха застинали в очакване. Иначе приказливата и вечно знаеща какво да отговори Камелия  сякаш беше изгубила дар слово и от устатат й излизаха някакви нечленоразделни звуци:

- Ама как шефе…не разбирам…не е вярно, незнам…но…ами…

После вторачено погледна телефона и  невярващо промълви:

- Ъ, затвори ми!

След това ни обясни на всички – шефа е много обиден защо не е поканен на екскурзията – едно е да бъде уведомен, да одобри офертата и  да разреши отсъствие от работа, но защо никой не се е сетил лично да го покани. А толкова му се идвало…

Започнахме да разнищваме ситуацията и да се чудим – действително ли е било толкова важно да получи лична покана, защо пропуснахме този момент и никой не се сети да я отправи…но всъщност май секретарката го беше направила…Както и да е, факт е, че ни беше обиден и трябваше да решим какво да направим. Камелия плахо набра номера му, но с уверен глас каза:

- Господин Терзиев, извиняваме се за недоразумението, ние сме на 20 километра преди Смолян, спрели сме на пътя и ще ви чакаме тук. Няма да мръднем докато не дойдете!

Затвори телефона без да дочака някакъв отговор. Ние наистина твърдо решихме да чакаме – съмненията, че ще бъде напразно и никой няма да дойде бяха само мимолетни. Предвижихме се малко по-встрани на една поляна – едни полегнаха, други похапнаха, трети се разхождаха. Никой не се възпротиви защо чакаме, никой не мрънкаше, всички се държаха така все едно сме достигнали крайната цел на пътуването. Един колега запя “Полегнала е Гергана” / в чест на колежката Гергана, която се препичаше върху постланата си връхна дреха/, няколко ентусиастки се хванахме на хорце. И в този момент – нямаше как да я сбъркаме – спря колата на шефа и той ухилен слезе от нея.

- Еееее, браво на вас, вие сте били страхотни! До последно се чудех дали да идвам като сте толкова малко, и все пак тръгнах  след вас. По пътя ми хрумна да ви изпробвам. Може да сте малко, но вече съм сигурен, че ще си изкараме чудесно!

И това беше наистина една невероятна екскурзия! Който не дойде може само да съжалява!

Румяна Христова

Nota Bene: JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!

Ако тази история ви харесва, можете да изпратите и вашата на специалния ни адрес – stories@jobtiger.bg
Не се стеснявайте, изпращайте!
Подробни детайли за юбилейния конкурс!

[Stories] Как Иван Петров си намери работа по специалността

Историята участва в конкурсния период 21.08-20(24).09

Иван Петров отвори бавно очите си. Наоколо всичко му беше непознато. „Къде съм? Какво е станало с мен?” – измънка тихо той. „Блъсна те кола и три дена беше в кома. Цялото ти семейство се събра. Вече не очаквах, че ще се оправиш.” – каза приближилият се лекар и след минута вече беше отворил вратата нареждайки: „Елате! Той се събуди. Един по един и за много кратко!”

Първа влезе жена му Таня. Беше без грим, рошава, а синьото й костюмче беше много измачкано. Започна да го прегръща и целува. –„Скъпи, скъпи, скъпи, тъй съм щастлива, че се върна при нас! Обичам те! Не ми се сърди, но се наложи да продам колата, за да платя за болничните разноски.” – се оправдаваше съпругата му хлипайки и размазвайки сълзи и сополи по бледото си лице. „Тя беше за продаване. Стара е.” – прошепна съпругът й. – „Страхувах се, че мога да остана без теб!” – изстена тя и отново започна да обсипва лицето му с влажни целувки. – „Все още няма да те оставя. Много си млада и хубава, веднага ще ти поискат ръката, още няма да са минали и четиридесетте!” – се опита да се пошегува мъжа й. „Те вече я поискаха, още преди да е станало ясно дали ще излезеш от комата или ще се прехвърлиш в отвъдното.” – прошепна тя. „Кой?” – изненадан попита Иван Петров. – „Гагов, вдовеца, от другия вход. Срещна ме и ми каза, че когато стана вдовица може да ми помогне да преодолея скръбта по-бързо, нали вече имал опит. Заплюх го. Защо хората са толкова цинични?” – отново заплака тя. – „Защото са хора, Танюшке. Как е Петьо?” – заинтересува се Иван Петров за единственият им син. – „Чака отвън. Сега ще влезе. Има да ти казва нещо много важно.” – каза някак тайнствено съпругата му и отвори вратата. – „Влизай, Петьо!” – Дългият кльощав младеж водеше за ръка непознато момиче в шарени панталони. „Здрасти, тате! Запознай се със Светла.” – Девойката мълчаливо му подаде ръката си с дълъг маникюр в отровнозелено. – „Ще се женим. Скоро ще ставаш дядо. На теб ще кръстим детето.” Таня започна да оправя възглавницата на мъжа си, дискретно милвайки го. „Добре, че не умрях. Нямаше да знам, че сина ми вече си е осигурил наследник.” – тъжно каза Иван Петров. – „Всичко стана много бързо и неочаквано. Докато реша да ви запозная с новата си приятелка, ето, че ви представям бъдещата снаха. Тя ми е колежка. И нас ни събра студентския театър. Също като теб и мама навремето. Много се обичаме.” – нареждаше припряно дънгалакът, а момичето го гледаше изплашено със зеленикавите си котешки очи. – „Дано да е така, сине! Бъдете щастливи! А детето кръстете на майка си, нали тя ще го гледа, а не аз!” – зарадва се Иван Петров и прегърна жена си. – „И дядо е отвън.” – каза Петьо тръгвайки си. – „Защо татко е дошъл чак от село? Не съм го виждал вече цял месец. Последният път беше вдигнал много кръвното.” – притесни се Иван Петров. – „Ти беше много болен и честно казано… те чакахме да умреш.” – оправда се жена му.

Влезе дребничък старец и занарежда: „Сине, не е редно родителите да изпращат децата си в най-дългия път. Господ чу молитвите ми. Ето, че сега си пак при нас. Като се върна ще му запаля най-скъпата свещ в селската църква.” „Че ти откога си станал религиозен? Как си? Как е кръвното?” – развълнува се Иван Петров. „Естра съм вече. Трябва те запозная с някого” – и пъргаво за годините си отвори вратата. – „Вичке, ела!” – Доста пълна жена с тъмносиня рокля на бели точици едвам провря пълните найлонови пликове с продукти през вратата. – „Сине, това е моето “слънчице”, което ще топли старините ми. Ще се женя, сине! Нали все още съм млад… нямам още осемдесет… пенсията ми е добра, а и ти имаш нужда от майка.” – гордо заяви старецът, притиснал се до избраницата си. – „Честито, тате, но не ли булката ти много млада?” – запротестира синът му. – „За какво ми е стара? Вичка е на шестдесет и една. Ще ми шета, ще се грижи за мен, заедно ще остареем! Ще направим две сватби, сине!” – успокои го бащата.

В този момент в стаята се втурна непознат русокос мъж към тридесетте и с приятния си баритонов глас подхвана тирадата си: „Лекарят каза, че си се свестил! Мислех, че ме лъже! Много ни изплаши, бе човек!” – Иван Петров го погледна с очудено. – „Той те е закарал в “Бърза помощ”. И всеки ден идва да те види.” – уточни жена му, а баща му подхвана: „Господ здраве да ти дава, че си помогнал на моето момче. Голямо черпене ще те черпя! И свещ ще запаля за твоето здраве.” „Много Ви благодаря!” – каза Иван Петров протягайки ръката си. „Заради мен те блъсна колата. Ти спаси живота ми, не си ли спомняш? ” „Нищо не помня.” – поклати глава болният. „Знаеш ли кой те блъсна? Синът на кмета, осемнайсетгодишно хлапе.” „Значи можем да го съдим.” – Наежи се старецът. – „Татко, остави тези глупости!” – смъмра го Иван Петров. „Не са глупости! Ще го съдя! Ще го пратя в затвора! И един милион ще му искам за обезщетение! Като направим сметка за щетите и за наследниците…” – Иван Петров смутено го прекъсна: „Стига, татко! Жив съм. Никого няма да съдя и пращам в затвора.” – Жена му веднага го апострофира: „За парите можем да помислим, Ваньо, … няма да ни бъдат излишни… сватби и кръщене ни чакат!” – Младият мъж веднага се развика: „Чакайте, чакайте, аз съм уредил нещата вече!” Всички изумени го погледнаха. – „Двамата пресичахме на пешеходната пътека пред трудовата борса и върху ни връхлетя онзи джип. Караше го едно момче. Ти ме блъсна и той помете теб, а не мен. Веднага записах номера му, а после с едно такси те закарах в „Бърза помощ”. После отидох при съученичката си, която работи в полицията. Някога бяхме гаджета. Та тя издири на кого е джипа. Срещнах се с бащата. Той е готов на всичко. Ще праща сина да учи в Щатите. Не иска дела и присъди.” – Старецът веднага се намеси: „А, не може така. Ние компенсация ще искаме! И то не каква да е!” Иван Петров твърдо каза: „Нищо не искам!”, но Младият мъж се възпротиви веднага: „Аз се договорих от името на двама ни. Сключихме сделка.” „Каква сделка?” – изуми се Иван Петров, а баща му запротестира: „Не може от името на сина ми да сключваш сделка! Не ти е дал генерално пълномощно!” Младият не му обърна никакво внимание, а удовлетворен заяви: „Разбрах се с кмета, че ако оживееш, ще те убедя да не съдиш сина му, а той ще ни намери работа по специалността.” „Какво? Без пари за нанесените щети? Не съм съгласен!” – възмути се старецът. „А, ако бях умрял?” – попита Иван Петров. – „Тогава щеше да намери само на мен работа, за да свидетелствам в съда в полза на сина му.” – „Продажно копеле!” – скочи старецът. – „Защо да съм продажен? От дълго време си търся работа. Разбираш ли, работа, за която съм учил шест години в Университета! Завършил съм с много добър 5.40!!!”

Иван Петров дълго мисли и накрая тихо каза: „Добре. Върви при кмета. Дано не се отметне от дадената дума.”

Бисера Живодерова

Nota Bene: JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!

Ако тази история ви харесва, можете да изпратите и вашата на специалния ни адрес – stories@jobtiger.bg
Не се стеснявайте, изпращайте!
Подробни детайли за юбилейния конкурс!

[Stories] Парите ни се скапаха

Историята участва в конкурсния период 21.08-20(24).09

Здравейте! Не знам до колко ще е интересна моята случка, но ще я разказа, защото винаги ми носи смях, когато се сещам за нея :))

Беше 2008г. намерих първата си официална работа, с леко притеснение от страна на шефката, защото след няколко месеца навършвах пълнолетие. Макар да беше лято – малко куц сезон в магазинчето, където ме взеха имаше много работа, постоянно се продаваше, разопаковаше се стока и изобщо работата кипеше. За това се нуждаехме от още един човек, аз препоръчах моята добра приятелка Мери, като дадох дума колко сериозна и отговорна е тя. Не след дълго вече бяхме тандем и работата вървеше нормално. Дойде и времето, когато нашата шефка беше планувала да замине за море за една седмица. Нямаше на кой да разчита да наглежда магазина и ние бяхме единствените. Каза,че не може да работим заедно, защото няма да има достатъчно пари (понеже нае момче да работи и през нощта, за да не затваря магазина), но ние решихме да си делим и тези които ни дава само за да сме заедно и да се забавляваме. И така всеки ден отивахме на работа с голяма радост, защото беше голям купон. Дойдеше ли обяд обаче, когато стане много топло, положението замре за малко и никой не купува ние се редувахме коя да спи. Един час спи едната, после другата. Под спи имам предвид легнала на един стол с крака подпряни на едни рафтове (прилагам снимка по-долу:))))  И  така минаваше се време. Аз много си бях харесала едно момче, клиент, много сладък и ходеше винаги с розови дрехи. Видимо и той ме харесваше имахме си флирт. Но за сега само толкова. Един ден беше мой ред да спя и Мери беше на касата и чакаше клиенти. В един момент се будя от някакви крясъци. Веднага ставам и гледам.. една двойка си поръчала кафе, и не знам по какъв начин, може би се беше опарила Мери разляла и двете кафета върху касата с парите, и естествено най-много имаше по едрите пари. Не знаехме дали да се смеем, защото се уплашихме.  Ако щете вярвайте прахме тези пари на чешмата… със сапун, после ги сушихме на машината за кафе, но излизане нямаше.. останаха си кафяви  и повярвайте много зор видяхме преди да ги пробутаме на хората, за да не са при нас. Но стана и друго нещо. Историята вече беше забравена беше септември. През това време вече бях гадже с момчето с розовите дрехи. Случи се така, че ние с Мери се връщахме на училище – 12 клас и шефката ни назначи момчето да работи там и ние ходехме да ги виждаме. И веднъж той вади едни 20лв да си купи цигари от магазинчето ни и гледаме праните кафяви пари :D Толкова много сме се смели… за нас това си остана вечната ни история. Разбира се имаме още много, например имаше един студент през ден минаваше да ни пита дали има вафли “Престиж” и макар,че всеки път му казвахме, че няма пак и пак идваше… Имахме един надпис с червен маркер “Няма български цигари” и един ни попита дали това е писано с кръв… или пък идва един редовен клиент ром и ни пита какво да ни почерпи, аз питам какъв е повода, а той отговаря,че е излязъл от затвора (понеже идваха по някакви строежи да работят)… и такива много, много истории.

Теодора Братоева

Nota Bene: JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!

Ако тази история ви харесва, можете да изпратите и вашата на специалния ни адрес – stories@jobtiger.bg
Не се стеснявайте, изпращайте!
Подробни детайли за юбилейния конкурс!