[Stories] Предложението

Историята участва в конкурсния период 21.05-20(24).06

Да работиш като учител не е най-лесното нещо на света, особено ако собствените ти ученици нямат никаква дисциплина, но компенсират липсата й с любов.
Така аз попаднах при едни прекрасни, но много непослушни деца, с които последната година беше истинско приключение. През какви ли не неща преминахме заедно. Понякога сълзите ни се стичаха и се смесваха със смеха ни, а друг път танцувахме, докато останем без дъх. Много топли дни, дори и през зимата и също толкова щастливи моменти…
Сега се сещам, че последните дни преди лятната ваканция бяха малко тъжни, колкото и да е странно. Къде се е чуло и видяло ученици да не искат да бъдат във ваканция. Е, аз мога да се похваля – моите са такива.
Имам толкова весели случки, че не знам коя да споделя и все пак… искам да ви разкажа за един мой любим ученик, който много знае, но никак не обича да чете. Името му е Иво и не харесва изобщо Историята, по която аз му преподавам. Цяла година му казвам учи, учи, все едно не говоря на него. И след една дузина двойки решавам, че е време да разговаряме по-обстойно. Повиках го, приказвахме за това, онова, за любов, за приятели, за съученици, за семейството. И разбрах, че Иво е едно чувствително и много добро момче, на което изобщо не му се учи. Не че това е изключение в днешните училища.
В края на учебната година получих писмо от Иво, в което пишеше, че с мен лесно може да се говори и въпреки липсата му на интерес към Историята с него станахме добри приятели.
Това, което всъщност искам да ви разкажа е предложението, което той ми направи. Такова не бях получавала от никой друг. Всичко казано дотук е, за да разберете какъв е той. В една от последните седмици в училище, докато се бяхме събрали и разговаряхме с учениците Иво дойде при мен и ми каза:
- Госпожо искам да ви питам нещо – аз се съгласих, а той ми отвърна:
- Искате ли заедно да се покачим на едно дърво да си наберем круши?
Не знам откъде му беше хрумнала тази весела идея и защо искаше да берем круши заедно, но той го каза с цялата сериозност и стана ясно, че не се шегува изобщо.
Аз се усмихнах широко и му казах, че съм спряла да се катеря по дърветата преди време, но мога да стоя под дървото и да хапвам круши.
Така едно 12 годишно момче успя да усмихне деня ми. Сега остана само да узреят крушите.

Мариана Пенчева

Nota Bene: JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!


Ако тази история ви допада, можете да изпратите и вашата на специалния ни мейл – stories@jobtiger.bg 

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *