[Stories] Интригата

Историята участва в конкурсния период 21.05-20(24).06

Аз съм щастлива жена – имам страхотен съпруг, добри деца. Спортувам, грижа се за себе си, изглеждам добре,смея се.
Работя в строителна фирма фирма вече 6 години като технически секретар на управителя. Първите години всичко беше от добре по-добре – уважение, заплата, никакъв тормоз.
Един ден усетих нещо необичайно.  Моят шеф изведнъж започна да ме тормози по всевъзможни начини. Измисля всякакви безсмислени задачи, за да уплътни работното ми време до последната минута. Винаги е много зает, дава ми работа колкото се може повече  и само след 5 мин започва да пита дали е свършено всичко и защо не е.Това се повтаря цял ден.  Друго – влиза при другите колеги и казва, че съм била каква ли не, която от диети и спорт ще припадне. Когато ми говори тонът му е много груб, все едно, че ругае. Ако направя дори и само една грешка става катастрофа “не виждате ли, не четете ли, как може..”
Може би ще кажете – не му обръщай внимание, но аз усещах, че съм много изнервена и понякога пренасях това настроение в къщи. Не исках да разваля прекрасното семейство което с толкова труд създадох, а не мога да си сменя работата, просто не исках- работата много ми харесваше.
Може би ще е важно да знаете, че между мен и шефа ми отношенията са били винаги строго служебни и никога не се говори на лични теми така, че аз не можех да отида и простичко да го попитам какво всъщност му става.
Аз съм щастлива уравновесена и спокойна жена.  Не исках да се променям заради един човек.
Незнаех какво става. „Ох, какво да правя…..- рекох. Когато нещо не ми върви, пробвала съм със съвети от приятели, но най-добрия съвет е идвал отгоре. Смешно звучи идеята за Господ, но  знаете ли едно много просто нещо. Господ ни обича и допуска проблеми в живота ни, за да растем , като ги решаваме“.
Не исках да напускам, защото много ми харесваше работата….Не знаех как да постъпя….Тогава се замислих………..
Ние хората сме равни, и ако нечие шефско Его е решило, че е над всички, то то си носи последствията…. Решаващо е , аз да го погледна от гледна точка на равенството , да преодолея  страха, като от шеф, и да му заявя, че е крайно време, за разговор, ако ще и да е пред колегите. Защото смятам, че работата, която върша, заслужава уважение и внимание.
Една такава атмосфера на работното място би била неприятна за всеки един.
„Трябва да бъде проведен откровен разговор с шефа ми, за да изясни недоволството му – си казах аз. Причините могат да бъдат много и различни. Може да бъде някаква завист от негова страна към мен /заради годините ми/. Може проблемите му да са чисто лични и да ги изкарва върху мен. Може нещата в самата фирма нещо да са зациклили и да не помръдват и какво ли не още .Може пък да се наложи и аз самата да променя нещо, което до момента не съм забелязвала, че може да нагнетява отношенията между нас….
Реших да поговоря, да чуя какво ще ми каже и след това да анализирам ситуацията.
„Така или иначе няма какво да губя, затова пък ще запазя спокойствието си.“
И така… аз направих това, което ми дойде отвътре. Дали с по-рязък или обратно, с по-мек тон…….. Не мисля, че подобно унизително отношение трябва да търпя от когото и да било – шеф, съпруг, приятел и т.н. Човек, който има достойнство, а аз определено имам такова, в никакъв случай не трябва да допускам подобно мачкане и тъпкане на личността ми!
Точно, защото винаги съм била в строги служебни отношения отидох при шефа си и поставих възпитано и тактично въпроса директно.  Казах му:  “Господин управител, уважавам работата, която върша, старая се максимално да бъда стриктна във всичко, но вашето лошо отношение напоследък, към мен не го разбирам. Бихте ли ми обяснили, къде е грешката ми, за да се държите с мен по този начин? Чувствам се адски обидно от вашето отношение спрямо мен и тъй като не откривам причината в себе си искам вие да ми я обясните? Ако нещата продължават в същия дух, мисля, че нямам място повече във вашата фирма. Преди всичко съм човек с достойнство и не бих търпяла подобно унижение от ваша страна дори рискувайки да загубя работата си…”
Нищо не рискувах, само спечелих.
Оказа се, че ме бяха натопили. “Доброжелатели” бяха “сложили” в устата ми думи, които не съм си и помисляла да кажа. Отрекох разбира се. Имаше и нещо като очна ставка…. Колежката ми, която създаде тази интрига …..разбра за грешката си и ми се извини….(така и неразбрах, защо тя постъпи така с мен – може би, защото съм много по-млада от нея, незнам…) Имаше и нещо друго… Шефа ми каза, че той е човека, който в най-скоро време ще има нужда от помощ и нищо чудно от моята… В крайна сметка той (не знам дали ми повярва), ми даде шанс. Впоследствие ми се извини и каза, че  съжалява за това и че е допуснал голяма грешка.
От този момент нататък държанието му към мен се обърна на 180 градуса. Ако не се беше случил този разговор едва ли щях да издържа ежеднедневния тормоз.
Всичко върви  чудесно и до този момент, шефа цени много работата ми и не ме третира като секретарка в онзи смисъл, който дават на тази професия повечето хора.
Е…това..моята история. За някой може тя да е обикновена, но важното е че за мен тя е повратен и важен момент в професионален план. Гордея се с работата си!

Петя Янева

Nota Bene: JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!


Ако тази история ви допада, можете да изпратите и вашата на специалния ни мейл – stories@jobtiger.bg 

Коментари

  1. Anonymous казва:

    Добре написано. Харесва ми – истинска, реална. До момента за мен е най-добрата история.

  2. Anonymous казва:

    Рядко се намират такива шефове……Добра история…

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *