Архив за май, 2011

Конкурсът през месец юни

Наградите в конкурса ни за история, свързана с работата за месец май са ясни. Честито още веднъж на победителите. :)
Сега за конкурса през месец юни. Получихме обратна връзка от участници, че се притесняват да изпращат истории, когато в конкурса са се включили именити блогъри като Тимур и командосите или знакови HR специалисти като Христо Стоянов. Чувстват се несигурни рамо до рамо с доказали се хора. Затова ще направим една малка, но според нас съществена промяна. До края на гласуването – 18 часа на 24 юни няма да публикуваме имената на авторите, изпратили съответната история. Ще ги добавим след това. Така, надяваме се, ще се намали това притеснение, както и гласуването за определени имена, с което се борим отдавна.
Същевременно на предно място ще излязат историите, което е целта на конкурса.

А наградата за юни ще е тази прекрасна цифрова камера Цифрова видеокамера Sony DCR-SX65E silver от bomba.bg.
Разкажете ни вашата история и тя може да бъде ваша. 

А можете просто да гласувате и да помогнете на любимата ви история да спечели. Така няма да съжалявате, че е спечелила „неправилната” история.

Първите две истории вече са на разположение, очакваме останалите. Блогът е на ваше разположение.
Желая ви успех,
Светлозар Петров
Управител
JobTiger

[Stories] За участниците в „движението” или по-скоро за „разминаването”

/  една история не за конкретен или измислен случай, но една история в която участваме всички,  написана с въображение, с много кавички, за кратък размисъл  преди да……. /

Кандидатстване, одобрение, договор, очаквания. И след известно време ”разминаване”…………….
Какво е  „разминаването”: всички говорят на различни езици, работодателите често не знаят какво мотивира служителите им, мениджърите не успяват да разберат истинските интереси и желания на кандидатите за работа, а те не са достатъчно подготвени и не желаят активно да се обучават, за да покрият изискванията към дадена длъжност.
Сигурен съм, че всеки може да посочи такива примери. Но според мен в дългосрочен план на развитие на една фирма или отделен сътрудник това не е главното. Защото всички по отделно и организацията като цяло се „движи”, развива и постига цели, въпреки „разминаването”.
Представете си магистрала с три ленти за движение в едната посока и стандартна аварийна лента.
-аварийна лента – „Кандидати”;
-първа лента за движение – „Сътрудници”;
-втора лента за движение – „Мениджъри”;
-трета лента за движение – „Управител /  Boss, CEO /”.
Аварийна лента / Кандидати / : по правилата там се престоява кратко и само при необходимост. Там са кандидатите за работа. Те искат да се включат в „движението”. Там са и тези, които са получили „повреда”, но биха се върнали обратно. Те могат да използват услугите на „Пътна помощ” / консултант / или да се справят сами. Как реално се случва това – само се оправдаваме или търсим решение ?
Първа лента / Сътрудници / : това ми е любимата дума за персонал, кадри, човешки ресурси и т.н.В тази лента движението не е с голяма скорост. Но тук са най-многобройните участници в „движението”. Те често „поглеждат” вдясно или вляво. Вдясно – защото се чувстват по-добре отколкото в аварийната лента. Вляво – защото търсят развитие, промяна. Активните и мотивираните преминават във втората лента.
Втора лента / Мениджъри / : тук движението е с малко по-голяма скорост. Участниците са с различна подготовка и опит, има и случайно попаднали.Но пак се поглежда вляво и вдясно. Вдясно са нашите подчинени, на теория и на практика отговаряме за тях. Вляво – нашите шефове, които трябва да диктуват темпото. Желаещи да преминат в трета лента има много. Изглежда лесно, но дали сме подготвени ?
Трета лента : тук е разрешено движение е с най-голяма скорост.Но за България все още може и с най-малка. Защото тук случайно попадналите към настоящия момент са много. Затова ми е трудно да напиша кой какъв е – Управител,  Boss, CEO. Някои се „движат” толкова бързо, че загубват представа за останалите участници в движението.
И така – движението по „магистралата” е в една посока за посочените по-горе ленти, целта е една за всички.

ТОТАЛНО ЛИ СЕ РАЗМИНАВАМЕ ТОГАВА? 
Знам, че „движението” в България е объркано – не се спазват правилата, „пътните знаци”, най-често сами си пречим. Според статистиката има много „жертви”, ранени”, много финансови загуби. Някои „стигат” по-бързо до целта, други се отказват. Но ако тръгнеш в обратната посока ти вече не си участник в „движението”, ти вече не си в тази организация/ фирма и при хората, които бавно или бързо, но „вървят” напред.
Решението е твое какъв ще бъдеш и в коя „лента” ще се „движиш”. Има много начини за да успееш : – учиш и вземаш друга категория „шофьорска” книжка, може да се застраховаш, да имаш „пълно автокаско”,  абонамент за Пътна помощ, приятел или колега, който може да ти помогне, инструктор /консултант /. Всичко е в твоите ръце, стига да искаш да участваш в „движението”, да изпиташ удоволствието да стигнеш до там където си искал. Въпреки всички пречки.
Две думи в връзка с очаквани реплики на опонентите: по повод „движенето” в България и в някои „близки” нам страни знам, че има железни правила, които все още важат. Едно от тях: по-добре с всички на „червено”, отколкото сам на „зелено”. Наистина трудно се издържа при толкова много фирми в сивата икономика да „караш” по правилата. Второто : само в тези страни може да те ударят отзад, когато караш в насрещното движение. Но когато си в насрещното, какво може да коментираме за разминаване.
И в заключение: въпреки, че участвам във втора лента за движение, категорично не съм съгласен, че се „разминаваме” – шефовете с нас, ние с нашите подчинени, всички с кандидатите. Фирмите и организациите се „движат” в някаква посока. Може би не винаги в правилната и по най-краткия път. Всички мърморещи всезнайковци обаче трудно може да се нарекат участници в „движението”. Удовлетворението идва от достигане на целта, от това, че си „шофирал” до там. Има и такива, които се „возят”.
Не съм чувал до сега оценка от рода на „ Ей, този страхотно се вози!!”
Участвайте в „движението”, но си изберете правилната за Вас посока и лента! Не се оправдавайте с „разминаване”, това е маневра криеща много рискове.

Христо Стоянов

Nota Bene: JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!


Ако тази история ви допада, можете да изпратите и вашата на специалния ни мейл – stories@jobtiger.bg 

[Stories] Атестацията

  Да би младо знаело, да би старо можело…
                                                                                                                    (народна поговорка)

Слухът се появи сякаш отникъде и плъзна из фирмата като горски пожар в горещ летен ден; настигна Пешо под палмата в коридора – където мениджърите се събираха да изпушат по цигара – и го изгори. Е, може би не съвсем, но определено подпали амбициите му.
Изпълнителният директор Конакчиев бе решил да направи атестация на топ-мениджмънта си.

Само по себе си това не беше кой знае колко изключително събитие – сега подобни неща се правеха навсякъде и никой не се впечатляваше особено. Само че слухът донесе една важна подробност – за добри резултати чуждестранните собственици на компанията били решили да издигнат Конакчиев и той да оглави управлението на групировката за Източна Европа. Едни го пращаха в Будапеща, други – в Прага, но за Пешо това бяха подробности.
Важното бе, че някой трябваше да заеме освободеното място на изпълнителния директор – и това придаваше на предстоящата атестация привкус на битката за Троя.

Е, може би не чак толкова – каквото и да си говорим, сериозните кандидати бяха двама – самият Пешо и … Да – и Георгиев, разбира се. Пешо се намръщи.

Бе постъпил в компанията преди две години, почти направо от университета. Започна като специалист по маркетинг (дотогава функциите се изпълняваха по съвместителство от търговския мениджър) и бе силно впечатлен от инертността на мисленето на колегите си. Фирмата беше собственост на чужденци повече от десет години, а манталитетът на хората почти не се бе променил – искаха всичко да се случва бавно и полека – еволюционно, така да се каже. Или не смееха да рискуват, или просто им беше все едно.

Пешо обаче бе нахъсен до немай къде – и докато колегите му вечер си пиеха ракията, той четеше Котлър и обмисляше идеи. А през деня ги споделяше с Георгиев, който му беше нещо като наставник – или както е прието да се казва сега, упражняваше коучинг върху младежа.

Пешо често се дразнеше от спокойния тон на колегата си и от странните му разбирания – веднъж Георгиев бе споделил, че добри резултати, които не могат да бъдат разумно обяснени, трябва да се възприемат по-скоро като заплаха.  Подобни изказвания предизвикваха вътрешен смях у по-младия мениджър – резултатите са си резултати и не подлежат на тълкуване – но той предпочиташе да замълчи. Бе забелязал, че Георгиев е неформален заместник на Главния и всеки, който провокираше конфликт с него, скоро внезапно се оказваше неудобен за компанията и си отиваше. Ето защо Пешо само свиваше рамене, а вечер продължаваше да чете.

Понякога си обясняваше консервативността на Георгиев с това, че другият управляваше оперативната дейност на фирмата – производство, качество, логистика – все неща, където е опасно да се експериментира. Докато маркетинга е нещо съвсем друго.

Изглежда Пешо беше чел правилните книги, понеже скоро резултатите му бяха забелязани от Конакчиев и младежът започна да се издига в йерархията. Избута един, прескочи друг (но те си го заслужаваха – бяха изключително ретроградни) и след две години се оказа в една стая с Георгиев, точно срещу кабинета на Конакчиев. Сега на практика те си бяха разделили контрола върху цялата дейност на фирмата и действаха като прокуристи, когато Конакчиев поемеше за пореден път към чужбина.
Но дойде слухът за тази атестация и … останалите неща.
Пристигнаха хора от българския клон на известна американска компания, специализирана в оценка на персонала, задаваха въпроси, поискаха да бъдат попълнени тестове, проиграваха варианти… А после благодариха и обещаха да пратят резултатите до седмица.
И в момента Пешо и Георгиев седяха на бюрата си един срещу друг и гледаха в екраните на лаптопите си.

„Май не е съвсем честно – мислеше си Пешо – Но, както е казал О’Хенри, Боливар не може да носи двама. Ако трябваше да се боря срещу останалите, как да е – щях да дам най-доброто от себе си и да ги отвея. Обаче Георгиев….Твърде много неща е научил за толкова години. Е, като се има предвид, че когато той е следвал, не са знаели какво означава думата мениджмънт – сигурно е поизостанал от времето, но е опасно да го изключвам от сметките. В началото имаше моменти, когато ме караше да се чувствам като непослушен ученик. Така че просто не мога да си позволя да разчитам само на случайността и късмета…”
Пешо се размърда на стола си, а после каза, че отива да изпуши една цигара. За пръв път от доста време Георгиев се извини, че е зает и остана на мястото си.

Пешо застана под палмата в коридора и запали цигарата, но този път тя някакси странно му горчеше. А после си спомни разговора си с онова момче, ръководителя на атестиращите. Разбраха се за хиляда евро. Напълно приемлива цена за това да получиш изключително висока оценка – далеч над тази на останалите. Човекът взе парите и даде гаранции, че Конакчиев ще остане изумен с какъв скрит талант е разполагал. После се внимателно изказа предположение, че ако Пешо някой ден стане изпълнителен директор, тяхното успешно сътрудничество ще продължи. Да, обеща младият мениджър, макар че вече му се гадеше и от физиономията на атестиращия, и от неговата собствена.

…Хвърли цигарата и запали нова, но и тази горчеше. „Но такъв шанс идва веднъж в живота и просто нямах право да не го използвам – отново си повтори той – А Боливар…”

Останал сам в стаята, Георгиев се изправи и отиде до прозореца. Навън беше пролет и мекото слънце блестеше приятно.

„И защо? – помисли си оперативният мениджър – Какъв е смисълът? Започва да ми прилича на параноя. Ако я караме все така, когато се пенсионираме, просто няма да има кой да ни наследи. Ех, Конакчиев, Конакчиев…”
И реши този път да поговори сериозно с Главния – и да му обясни, че няма смисъл от подобни неща. Да, всеки си пази мястото, но чак толкова … На всеки три години да пускаш слух, че ще те местят в чужбина, да организираш атестации, само за да разбереш кой е способен скоро да те измести и след месец да намираш предлог да се освободиш от него…Досега загубиха така три  много способни момчета, Пешо очевидно щеше да е четвъртото. Определено трябваше да говори с Конакчиев – поне за в бъдеще да спре с тези глупости.

След малко Пешо се върна и двамата мениджъри отново се вторачиха в екраните на лаптопите си. Единият все още не знаеше, че е платил хиляда евро, за да остане без работа, а другият – какви блестящи качества е показал колегата му – които просто нямаше как да са истина. И тогава щеше да се замисли дали все пак Конакчиев не е прав….
…Но сега всеки от тях се чувстваше малко гузен и затова в стаята беше по-тихо от обикновеното.

Впрочем, след атестация обикновено е така.

Тимур и неговите командоси

Nota Bene: JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!


Ако тази история ви допада, можете да изпратите и вашата на специалния ни мейл – stories@jobtiger.bg 

Как да се подготвим за интервю за работа

Често ви даваме практически съвети, които да ви помогнат при подготовката ви за интервю за работа. Чуйте и тези, няма да съжалявате…

Това видео ви допада? Ще ни зарадвате, ако кликнете на бутона на TopBlogLog отдолу…

Наградите за май в конкурса

Здравейте, приятели, и честит празник! :)
По едно щастливо стечение на обстоятелствата имаме удоволствието да обявим наградата за месец май в конкурса за история, свързана с работата, точно на 24 май.
И така гласуването приключи в 18 часа със следните резултати:
109 гласа за Стела Ангелова и Как не станах крупие
30 гласа за В. П. и Ириней
22 гласа за Балада и Изпитание
Историята, която хареса най-много на нас, е Бонусът, или – за прекрасните дами! на Тимур и неговите командоси, събрала 21 гласа. Така че това е четвъртата история според правилата.
И така, наградата отива при… Тимур и неговите командоси. Да му е честит новият NetBook Acer ASPIRE ONE AOD260-2Black 10.1” от Bomba.bg. Той отдавна участва в нашия конкурс с много смислени и добре написани истории и си завоюва едно от челните места в него. За мен ще е чест да му връча наградата навръх 24 май.
Същевременно съзнаваме, че гласът на публиката е важен, затова няма да пренебрегнем и нейния победител – Стела Ангелова. Тя получава ваучер на стойност 50 лв. за покупка на книги или за вечеря в избран от нея ресторант. Което предпочете. И дано повярва, че всъщност не се налага да мълчи, стига да избира подходящите работодатели. Надяваме се, че сега, през 2011 година се чувства вече много по-добре, и и желаем много успехи и щастие за в бъдеще!
Накрая няколко думи за конкурса. Качеството се вдига и историите стават все по-добри и по-добри. Стопява се и разликата в мнението на журито и публиката. Мисля, че скоро те ще съвпаднат съвсем и ще се обезсмисли точката от правилата за избор на история на журито. Така че пишете на воля и гласувайте за любимите си истории. Наградите продължават! Не забравяйте и голямата награда в края на годината!
Още веднъж честито на спечелилите и весел празник на всички!

Светлозар Петров
Управител

JobTiger