Архив за април, 2011

Отново наградите за април, този път съвсем окончателно

Днес се получи едно много интересно развитие по повод наградата за месец април в конкурса на JobTiger за история, свързана с работата.

Получихме сигнал, че софтуерът не е прекъснал автоматично гласуването за четвърта история точно в 18 часа, както бях обявил (повече по въпроса в коментарите към Наградата за април – окончателно!).

За да не навлизаме в зоната на гадаенето (там не сме особено добри) и да избегнем всяка възможна несправедливост, решихме по изключение този месец да има две първи награди:

Това, мисля, си е едно съвсем тигърско решение – справедливостта си е справедливост!

Убеден съм, че така окончателно всичко е наред.

Така че честито на спечелилите и нека първото, което заредят в четците за е-книги е този блог.

Светлозар Петров
Управител
JobTiger

Наградата за април – окончателно!

И така, след доста инфарктна седмица, най-накрая имаме победител за месец април в конкурса на JobTiger за история, свързана с работата.
Какво се случи дотук накратко. След като на 24 април задействахме клаузата за включване на четвърта история в гласуването, публикувахме редакторски избор от четири истории, които да се борят за това място. В различните дни имаше различни фаворити на публиката, но накрая се очертаха два претендента, които се бориха рамо до рамо за вашето внимание с променлив успех. Снощи гласуването приключи с двете истории, класирани от вас наравно с по 39 гласа. 
Те са:
Така историите на финала станаха общо 5, заедно с трите първоначални водача.
В крайна сметка днес се събра голямото жури от 13 души, служители на JobTiger, на които беше предложено след ново детайлно прочитане  да гласуват само за една от петте истории финалисти. , а те са:
Работата – да, не…” на Криси Николова
Кръговрат” на Ани Стоянова
Трудният път към успеха” на Николай Василев
Отново благодарим на финалистите!
А победителят е … За работохолизма и мъдростта на децата” на Петя Владимирова.
Честито на Петя и нека си ползва Четеца за електронни книги ViewSonic със здраве.
В същото време конкурсът продължава в следващия месец. Имаме вече първите три публикувани истории. Наградата за месец май отново ще е NetBook Acer ASPIRE ONE AOD260-2Black 10.1” от Bomba.bg.
Напомням на всички, че продължава и гласуването за правилата на конкурса. Остават още 5 дни за вота ви.
Очакваме с нетърпение следващите истории и гласовете ви!
Светлозар Петров
Управител
JobTiger

Петъчен HR хумор (XXXIII)

Това са реални извадки от молби и автобиографии на кандидатстващи за работа американци. Веселяци…
Picture source: www.sxc.hu

  • Ако тази автобиография не ви скрие шапката, моля, изпратете ми я обратно в плика, който съм приложил.
  • Ясновидка ми каза, че ще започна нова работа, и на мен ми се струва, че вашата компания е подходяща за целта.
  • Моля, не четете приложеното CV, тъй като е много старо.
  • Минал опит: фриленсър-неудачник.
  • Опит: къпех, храних и сресвах кучета в продължение на няколко години.
  • Причина за напускане на предишната работа: уволниха ме, за да дадат позицията на приятелката на вицепрезидента на компанията.
  • Женен, с 8 деца. Съгласен съм на чести командировки.
  • Лични цели: самостоятелно да си построя къща, с помощта на шурея ми.
  • Професионален опит: отговарях правилно на въпросите на клиентите.
  • Никога не съм бил уволняван, но това може да се случи в бъдеще.



Тази публикация ви допада? Ще ни зарадвате, ако кликнете на бутона на TopBlogLog отдолу…

»crosslinked«

[Stories] Бонусът, или – за прекрасните дами!

Историята участва в конкурсния период 21.04-20(24).05

Живееха двама приятели – нека ги наречем Иван и Стоян. Дружбата им започна още през студентските години – тогава деляха последната цигара или чаша бира – а после се ожениха и дори апартаментите им се оказаха в един и същи блок.
Те видяха в това пръста на съдбата и продължиха приятелството си – често през почивните дни излизаха извън града – Иван осигуряваше колата, а Стоян – барбекюто , а жените им взаимно пазеха прането си, докато съхнеше пред блока.
А иначе – и двамата бяха програмисти.
Малко след завършването Иван си намери работа в известната наша фирма „Хайван Софт”, където го караха да адаптира американски ERP програми за нуждите на родното овцевъдство, а впоследствие той препоръча и приятеля си на собственика. Събраха се отново, но за кратко; когато за пореден път им бе предложено да получат заплатите си в натура под формата на сирене, Иван посъветва шефа си да върви да пасе заедно с контингента на клиентите им и напусна. Стоян обаче остана.
Скоро Иван регистрира собствена фирма, производител на софтуер. Офис не му трябваше – работеше на домашния си компютър в къщи – но цените му бяха повече от умерени (на практика нямаше разходи), клиентите бързо го усетиха и поръчките заваляха една сред друга. И един ден Иван осъзна, че повече не може да се справя сам.
Решението дойде веднага – позвъни на приятеля си и няколко дни по-късно Стоян напусна ”хайваните” и бе назначен в софтуерната му фирма на длъжност „главен специалист”. Впрочем, то второстепенни нямаше.
Попитан какво предпочита, Стоян категорично поиска твърда заплата. Обясни – семейство храня, няма как…Споразумяха се за хиляда лева, които по онова време си бяха доста пари.
…Така минаха няколко месеца, през които поръчките непрекъснато се увеличаваха, а заплатата на Стоян бе далеч по-голяма от тази, която получаваше, когато разработваше алгоритми за изчисляване на себестойността на килограм агнешко. Разходките извън града зачестиха, а барбекюто бе заменено от истински чевермета.
Но веднъж в офиса на фирмата дойде клиент, който искаше невъзможното. Иван се опита да му обясни това, но оня само се изсмя и обясни, че по принцип невъзможни неща няма, всичко е въпрос на пари. После попита колко ще му струва специализиран софтуер за…. – и, хайде оттук нататък да говорим само за срокове.
Двамата приятели почти не спаха три седмици, но човекът си получи поръчаното. И плати всичко, както беше договорено. Тогава Иван сложи парите на масата пред себе си и се замисли – това не бе обикновена работа, той самият се чувстваше изцеден докрай, предполагаше, че и със Стоян е същото, а идеха празници и изобщо… И реши да даде извънреден бонус на приятеля си – петстотин лева. Смяташе, че така е справедливо.
Стоян искрено се зарадва и смутено започна да благодари – но Иван се почувства неудобно и малко рязко го прекъсна с обяснението, че това не е подаяние, а честно заработени пари. После двамата взаимно си пожелаха весели празници, стиснаха си ръцете и се разделиха.
-Петстотин лева! – жената на Стоян беше почти бясна – Не го е срам! Кой знае колко е изкарал самият той, щом се чувства гузен и ти подхвърля трохи…
-Но, Миме – започна несмело Стоян – Все пак, фирмата си е негова и…Доста пари са.
-Негова, така ли? А не работихте ли заедно? Ти не свърши колкото него, че дори и повече?
-Е, може би, но…
-Без „може би”! По цяла нощ стоеше пред компютъра, а ние с детето… И друго ще ти кажа – щом сега не е издържал и от гузна съвест ти е подхвърлил нещо, мога да си представя за какво е било при другите поръчки. Но, нали – намерил си човекът работно добиче, защо да не му сложи самара? И това ми било приятел…
-Е, не е така, далеч не винаги се договаря добра цена.
-Ти по-добре мълчи! Откъде знаеш какво е договаряно? Иван да те е канил да му станеш съдружник – не е, нали? Понеже не е идиот да дели с теб. Но нали ти е толкова акъла…
Тук някъде Стоян удари по масата и жена му се разплака. А прозорците на апартамента им светеха до късно след полунощ…
-Петстотин лева! – жената на Иван беше почти бясна – Ти луд ли си бе? Толкова пари…
-Да, но това беше особена поръчка и…
-И какво? Той не получава ли заплата? При това – съвсем нелоша – и то в пари, не в сирене. Кой го измъкна от онези хайвани? Кой го направи човек? Това малко ли е?
-Да, обаче сега той работи дори повече от мен, а и сме приятели, та реших че…
-Аха, приятели… Но всички рискове са за теб – Стоян не го е грижа откъде ще намериш пари за заплатата му, нали…? И друго – щом сега си му дал бонус, той ще реши, че си длъжен да го правиш винаги занапред. Ами ако няма поръчки?
-Е, не, Стоян не е такъв, той разбира…
-Бас държа, че в момента „приятелят” ти пресмята с колко си го „ограбил” за цялото време, през което е работил за теб. Хващаш ли се на бас…? Не, нали – понеже знаеш, че съм права.
-Не си права. Приятели сме се от толкова години и…
-Аха – и като сте приятели, защо ТОЙ не регистрира фирма и не те покани? Седеше си на топличко, докато ти се чудеше как да оцелеем -понеже не е идиот да рискува. Но нали на теб ти е толкова акъла…
Тук някъде и Иван удари по масата и неговата жена също се разплака.И прозорците на апартамента им също светеха до късно след полунощ…
Веднага след празниците Стоян се обади по телефона само за да съобщи, че напуска. Иван промърмори: „Ами щом си решил така…” – и затвори.
Макар че още живеят в един и същи блок, двете семейства отдавна вече не общуват помежду си, а барбекюто ръждясва в мазето на Стоян. В същото време прането на приятеля му си виси на теловете пред блока и понякога се случва да бъде изкаляно – въпреки че навън не вали. Но вече няма кой да го пази и…
…А това беше просто един бонус – петстотин лева. Нищо в сравнение с приятелства, за които – казват – траели цял живот.
Обаче, от друга страна…

Тимур и неговите командоси

Nota Bene: JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!


Ако тази история ви допада, можете да изпратите и вашата на специалния ни мейл – stories@jobtiger.bg 

[Stories] Пътуване

Историята участва в конкурсния период 21.04-20(24).05

Мислех, че дълго съм търсила работа. Бях изнервена от тъпи отговори, от липса на такива, от малкото обяви, от странно написаните такива. Оказа се, че на практика за месец се справих с въпроса.
Започнах работа във фирма на Слънчев бряг. Сутрин и вечер пътувам. Приятелки ме жалят – ах, как ще пътуваш всеки ден. Как, как – пътят ми е 40 минути. Автобусът ми спира на практика пред дома. Там – на 3 минути от офиса. Хе, в София някои хора пътуват доста по-дълго. То дори в Бургас, ако живее човек в Меден рудник, а работи в Славейков, пътуването може да се окаже по-дълго и мъчително.
Обичам да пътувам. А пътят е приятен. Вие се край морето. В първите дни сутрин беше мрачно и мъгливо. Валеше. Голи тъмни дървета помахваха с клони. В черно-сивия пейзаж тук там свенливо се подава късче зеленина. Дъждът потропва по автобуса. Отоплението пуснато. Монотонното потропване и полюшване ме унася. В просъница виждам сивото море, после къщите на малките градчета. Собствениците сякаш се надпреварват, кой ще боядиса къщата си по-нелепо. Комбинации от розово и жълто, лилаво и отровно зелено. До новата пъстра къща се гуши стара, измазана в сиво. Дворчета с подредени лехички, се редуват с високи зидани огради. В началото и в края на градчето задължително има поляна осеяна с отпадъци, торбички, по голите клони на крайпътните храсти се ветреят като пискюли раздрани найлони. Някъде там гордо крачи петел, заобиколен от няколко проскубани кокошки. Дръгливо куче лае по автобуса.
В стремежа си да бъдат различни, хотелчетата и новите къщи са странно еднакви – арки, шарения, заврънгулки, кули. Огромни транспаранти съобщават, че къщата е „фор сале” (както се шегува един приятел). Табели изписани на някакъв безумен английски, или още по-безумен руски дават да се разбере, че има свободни стаи, или че можете да закупите направо от строителя мечтания дом на първа линия до морето. Брееееее – всичко тук ще да е на първа линия! Да се смее ли човек, или да плаче. Поморие, Ахелой, Равда, Несебър – всички еднакви.
Неусетно идва моята спирка. Слизам и борейки се с дъжда и вятъра стигам до офиса. Топло, светло. Работният ден започва. Щастлива съм, че колегите са естествени, комуникативни, шефът също. Напарена от меко казано особените взаимоотношения в Своге, първите дни не смеех да се отпусна, но постепенно свиквам. Работата си е работа, но има време и за разговори, и за кафе, и да се засмеем на пусната шега.
От няколко дни времето се оправи. Сутрин се радвам на пламнали в злато и розово облаци, на морето, отразяващо слънцето, на все по-избуяващата зеленина. Шарените къщи са още по-ярки. А и времето минава доста по-бързо, защото вече не пътувам сама.
Тополите пред прозореца на офиса вече имат реси и бледозелени листенца.
Дали ще свикна с пътя и ще престана да му се радвам? За сега всеки ден откривам подробност, която ме изненадва. В автобуса негласно сядаме на едни и същи места. Така сутрин се радвам на морето и изгрева, а вечер наблюдавам другата страна на пътя. Тъй де – трябва да има разнообразие!
Нина Гордиюк

Nota Bene: JobTiger публикува историите във вида, в който са изпратени от читателите!


Ако тази история ви допада, можете да изпратите и вашата на специалния ни мейл – stories@jobtiger.bg