Наскоро публикувахме на страницата ни във Facebook един полушеговит текст – как отговаряме на въпросите по време на интервю за работа и как същевременно бихме искали да отговорим. Пораждащият смях момент е именно разликата между помислено и казано.
Доста хора харесаха текста, неколцина дори го коментираха. Имаше едно много силно мнение, че виновни за това разминаване „желан отговор – казан отговор” са основно HR специалистите, които принципно пропускат към следващо интервю само далите „адекватни” отговори и накрая се получава една голяма лъжа. И това е точно така. А не бива. Тази нагласа за фалшиви и надути отговори създава една паралелна действителност, в която се срещат кандидатът и интервюиращият, като особеното в случая е, че никой от двамата не вярва в нея. Това е истински парадокс, който има дълго и мъчително обяснение, свързано със стереотипните нагласи, страха, конформизма, установените навици, изкривяването на действителността и т.н.
Порочната практика на взаимното залъгване по време на интервю е с дълбоки корени. Корени, които всички ние следва постепенно да изрязваме и да настояваме, че честността е най-добрата политика. Това обаче е по-лесно за казване, отколкото за постигане. Защото, колцина ще посмеят да отговорят на въпроса „Какъв човек беше предишният ви шеф” с искреното „Пълен задник!”? И, за да ви окуражим в тази насока, припомнете си невероятно забавния случай със 17-годишния младеж от САЩ, който е отговорил на предела на човешката искреност и е получил желаната работа.
/Все пак, помислете два пъти, преди да постъпите по същия начин. Чувството за хумор е дефицитна стока и не бива да разчитате непременно, че ще попаднете на правилния HR, който ще ви оцени по този показател./
Честността всъщност е изключително важна. Лъжем на интервютата (и двете страни го правят!) а после си тръгваме с усещането, че шефът е бил задник. Колкото по-честни сме в началото, толкова по-голям шанса е очакванията взаимно да са оправдани. Трябва да отпадне цялата идея, че има „правилни“ отговори, и че интервюто е тест – доказано е, че интервюто има слаба корелация с това как се справя човек с работата, така че то е по-скоро инструмент за опознаване. Ако е надежден тест, защо след това има и изпитателен срок?
Аз например искам интервюращия да ми разкаже за няколко човека, които са напунали работата – аналог на въпроса защо аз съм напуснал. Реакцията е същата като с шефът-задник – обикновено отговорите са измислени.
Има компании, които експериментират с по-иновативни подходи – например Запос плащат $2000, ако се откажеш от работата през първите две седмици, а една компания възприе политика на неуволняване, което ги прави доста по-внимателни и отговорни при избора на хора.
Истината е, че за да се получат нещата, най-добре е хората да се опознаят достатъчно добре предварително. Не винаги това е възможно. В този случай и двете страни трябва да са наясно, че ще има моменти на фрустрация. За съжаление твърде често мениджърите не инвестират в изграждането на открити взаимоотношения със служителите, пропускат възможността да получават ценна обратна връзка и губят ценни кадри. Не е страшно, че напусналия служител ще каже на следващото си интервю, че шефът му е бил задник – вероятно няма да го направи, с цел да получи работата. Но няма и да го спести на всички потенциални служители, намалявайки по този начин потенциалните кандидатури към предишните си работодатели.
Или по думите на Jack Welch:
„Every person who leaves goes on to represent your company. They can bad-mouth or praise.“